.
С поемата в проза „Змия и лилия“ имаме възможност да се запознаем с младия и вечно неудовлетворен дух на Никос Казандзакис, в тази песен за безкрайната и безнадеждна любов, за вечното и неумолимо увлечение.
С инстинкта на голям художник, великият писател ни води през сезоните на любовта като през сезоните на бързащото време и определено е различен от това, което познаваме от него в по-късните му произведения.
Виждам Те да се виеш пред мен като екзотично цвете на някакво прекрасно разцъфване на плътта. Гъвкавото Ти тяло знае тайната, която знаят преплитащите се бръшляни.
И когато вървиш, и когато се накланяш над мен, и когато разтваряш устни, и когато затваряш очи, и когато се отдаваш, това е песен, а съчетанието на чертите Ти е музика.
Обятията Ти крият тайните на вечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата.
А от устните Ти капе, капе Отровата на великите целувки. Тайнственият копнеж на Магнитите се излъчва от Теб и блика от цялото Ти тяло.
Виждам Те да се извисяваш пред мен, в пустинята на моя живот като финикова палма, подхранвана от жарта на желанията ми.
Ти си красива. Красива като греха, красива като Смъртта.
Копнежът ми Те обгръща от бялата Ти шия, слиза по гърдите Ти и плътно се заплита около слабините Ти, пленява бедрата Ти и се спуска надолу до краката, о, Любов Нагиздена.
Виждам Те да идеш, плътно обгърната в желанията ми, бавно, бавно и леко като сън, който се страхува да не се пробуди.
Идеш полека-лека — и аз протягам ръка напред и затварям клепачи — о, радост на очите! — за да Те видя по-добре.
Когато отваряш големите Си очи и ме гледаш, пред мен се разкриват далечни морета без пристан, ламтящи за тялото на моряка.
Някакви тайнствени плитчини, които привличат корабите, някакви дълбоки води, които живеят и се обновяват от сълзите на майките.
Някакви вълни, които изяждат, раздробяват и рушат големите влюбени скали с песни, с ласки и със сладострастни гърчове.
Някакви дълбоки води, които се усмихват на нещастните и край тях отекват вечните, смъртоносни песни на любовта.
Когато отваряш големите Си очи и ме гледаш, някакъв магнит ме привлича към тях, някакъв тайнствен магнит и някакъв свръхблагозвучен глас ми пее сладко и ми се иска да се потопя в прегръдките Ти, о, Лорелай на душите! — моряк корабокрушенец в любовта — и да се удавя във влажната извивка на вълните Ти.
Големите Ти кротки очи блестят денонощно пред мен и ме водят. Сияят над пътеката на любовта и осветяват с меката си светлина пътя на живота.
Слънцето минава над мен и гасне във водите. Звездите разцъфват нощем в тайната градина на небето — някои се отронват и изчезват в тъмнината, а аз простирам душата си над тялото Ти и потъвам с тревога и неизразима радост в големите тайни на очите Ти, които пламват пред мен и ме водят нощем.
Лъчите им се плъзват сред косите ми, целуват леко челото ми и се разливат в мен като светли милувки.
И душата ми се пречиства цяла, и притихват вълните на копнежите ми, и цялата ми душа се разтваря в едно синьо и безоблачно небе — а над нея денонощно блещукат и трепкат като две незалезли звезди на любовта големите Ти красиви, кротки очи.
Ти си единствената жена, изпълнила душата ми.
Когато прокарваш съвсем леко ръка по косите ми, в мен се разкриват тайни светове и тайнствено разцъфват лилии, рози и бръшляни и се сплитат около мислите ми.
Иде ми да се навеждам и да ръся по стъпките Ти венци и рози, и вездесъщи копнежи, и любовни тайни.
Когато споменът за Теб изгрява и порозовява душата ми, виждам Те да се приближаваш, гъвкава и безмълвна, прелестна сред горите на желанията ми и планините на страстите ми, сред гъстия листак на копнежите ми, и мечтите ми се разстилат, коленичат и Те гледат.
Минаваш като светлина над душата ми и всичките ми чувства бавно сплитат ръце над стъпките Ти, за да се помолят.
Седя в ателието си пред картините, които съм започнал и не мога да довърша — седя и мисля. Буден съм и сънувам.
И виждам Любовта ми да иде усмихната и безшумна, с големи очи и бяло, ненабраздено чело, нецелунато и незамърсено от гъсеницата на мисълта.
Под стъпките й съм разстлал щастието, радостта и лилиите на невинността си, и свещените цветове на лотоса.
А тя ги тъпче, убива ги и се приближава безшумна и усмихната към душата ми.
Цял настръхвам от любов и от страх.
Строполени долу, агонизират щастието ми, радостта и лилиите.
И чувам как устните й се залепят връз косите ми като нажежено желязо.
Отровата на копнежите разпалва кръвта ми. О, Избранице моя! Ако умра, ще умра някоя нощ, в полунощ, в прегръдките Ти, от любов и страх!
