.

Тонино Гуера, италиански поет, прозаик и сценарист, писал сценарии за Федерико Фелини, Микеланджело Антониони, Андрей Тарковски, Лукино Висконти, Франческо Рози и Тео Ангелопулос, e роден на 16 март 1920 г. в село Сантарканджело ди Романя, недалеч от Римини Завършва педагогическия факултет на университета в Урбино.

Започва да пише в нацистки концлагер.

От 1953 г. пише сценарии за филми, които влизат в класиката на световното кино. В Римини в чест на своя приятел Федерико Фелини отваря ресторант, който украсява със свои рисунки. Умира на 21 март 2012 г. в родното си село.

Два дни преди смъртта си Федерико Фелини казва: „Как искам да се влюбя отново!“

Бях шокиран! На самия край е искал едно – още веднъж да преживее любовта, да се рее над земята, да се подчини на този, на който иска да се подчини, да чуе отново музиката на оркестър в душата си. Той не говори за жена, а ни казва, че любовта е едно от вълшебствата в живота.

Когато обичаш, ти не си просто човек, ти си аромат. Ти не ходиш по земята, а се рееш над нея. Това е да си влюбен и е най-важното в живота. И няма значение дали си влюбен в жена, в работа, в света или в живота.

Любовта — това не е радост или тъга, не е награда или изпитание, а да поемем заедно на пътешествие в приказна и вълшебна страна, по пътя към тайна, която да разкрием.

Любовта винаги си тръгва, всичко има своя край. Но едно състояние винаги се прелива в друго, а това друго може да бъде по-силно чувство от влюбването.

Днес браковете са краткотрайни и бившите влюбени се лишават от голямо откритие — колко е прекрасно да вървят заедно, хванати за ръце, до смъртта. На мнозина изглежда, че новите връзки носят по-силни усещания. Това не е така.

В италианския език има такава дума, която е невъзможно да се преведе – „волере бене“. Буквално това означава — да искаш добре.

Има „амаре“ — любов, а има и „волере бене“ — това е, когато към човека се отнасяш така сякаш нямаш никой по-близък от него. „Амаре“ се дължи на физическата наслада, но най-силното чувство на земята е когато „амаре“ премине във „волере бене“.

Няма нищо по-важно от „волере бене“. То идва само чрез години, изживени заедно и тези години не трябва да отнесат взаимното доверие. Загубата на такава дълга връзка е по-трагично, отколкото загубата на любов или физическата наслада. Загубата на „волере бене“ — това е истинската, дълбока самота, абсолютна празнота.

Бях достатъчно късметлия да преживея „волере бене“. Ще стана на деветдесет, а до мен е Лора — жена ми, която намерих в Русия преди повече от тридесет години.

Огромно „волере бене“ имаше и между моя най-добър приятел Федерико Фелини и Жулиета Мазина. Фелини беше желан от всички жени на света, но последният му жест е истински химн на любовта към Жулиета.

На практика парализиран той бяга от клиниката, когато разбира, че тя умира в болница в Рим. Преодолява петстотин километра и ляга до нея.

А когато умира Фелини, повече не става и Жулиета.