Всеки осъзнава, че в определен момент животът му ще приключи, но много малко хора наистина го вярват. Става дума за реалното, емоционалното, дълбоко осъзнаване на факта, че един ден човек ще спре да съществува.

В този момент всички намерения за бъдещето ще останат неосъществени. Моментът на смъртта е последния момент от вечността, в който човек ще е способен да изпита любов и въобще да преживее някаква емоция.

За всеки един тази сложна работа с живеенето, изпълнено с удивителни, мъчителни, скучни, спокойни или плашещи моменти; с цялото многообразие – от обикновеното спокойствие до разтърсващата несигурност, в един момент ще стигне до неизбежния си край.

Това е отвратителната реалност, но също е и един от най-мощните стимули за пълноценен живот.

Едва ли има по-убедителна причина човек да бъде щастлив сега, да обича, да постига целите си, да се развива и да учи, от факта, че един ден ще умре.

Човешките същества са единствените в природата, които се притесняват от идеята, че животът им ще приключи, а осъзнаването на това води след себе си огромни психологически последствия. Оказва се, че страхът от смъртта оказва мотивиращо влияние върху поведението.

Човек не живее просто в настоящето, но разгръща същността си към вчерашния ден, увеличава любопитството си с векове назад в миналото, подхранва страховете си с мисли за това какво ще се случи след 5 милиарда години, когато слънцето изстине. Човек посажда надеждите си във вечността.

Човекът не знае кой е, защо е роден, какво прави на тази планета, какво всъщност трябва да прави и какво да очаква.

През 1973 година културният антрополог Ърнест Бекер публикува една от най-влиятелните книги на миналия век – “Отричането на смъртта”. В нея той обяснява защо поведението на хората е такова и излага дълбоките си прозрения по темата, които му носят награда Пулицър през 1974 година.

По ирония на съдбата наградата му е присъдена два месеца след като си отива от рак.

Този човек е изхвърлен от почти всеки университет, в който преподава, макар че има случай, при който негови студенти имат силното желание да му плащат заплатата, след като едно учебно заведение отказва да поднови договора му.

Веднъж, когато обяснява теорията за екзистенциалната свобода, правото на избор и връзката им с лудостта, Бекер се появява облечен като крал Лир.

Той анализира темата за свободата през целия си живот – от преживяванията си в армията, когато участва в освобождаването на пленници от концентрационните лагери, до отказа му да остане в университет в Сан Франциско по време на студентските бунтове през 1967. Той отказва да преподава за свободата, докато пред вратите на университета стоят полицаи.

Отричането на смъртта

Обществото насърчава обикновения човек да вярва, че ако е социално полезен, идеите му могат да продължат да живеят и след смъртта му. Това означава, че обществата са един вид система за създаване на герои, която може да задоволи нуждата на всеки да се чувства неземно специален.

Тъй като човек вярва, че съществуването му е крайно, той постоянно се уповава на образователните, религиозните и политическите институции, за да се почувства сигурен, че животът му е значим.

Макар че няма нищо грешно в този психологически защитен механизъм, самото признаване на чужда система за правилна е способно да отключи ужасът и страхът, които нашите убеждения се стремят да подтиснат.

По този начин страхът от смъртта се проектира върху други хора (тези, които са наложили гореизброните системи), които биват обвинявани, че са зли и следователно трябва да бъдат унищожени.

Хората предпазват себе си от подсъзнателния страх от смъртта, като омаловажават чуждите култури и техните идеи, а това още повече засилва вярата им в собствените убеждения.

Какво по-голямо доказателство за истинността на едно вярване, от това и останалите да почнат да го проповядват?

Ако човек си признае, че не може да повлияе на смъртта, която се приближава с всеки изминал дъх, и осъзнае този факт, това ще го уплаши и ужаси, докато го доведе до ръба на лудостта.

На Бекер става ясно, че обществата и личностите се изграждат, за да предпазят хората от разрушителното осъзнаване на собствената безпомощност пред очите на смъртта.

Трагичната съдба на хората е свързана с вечния стремеж към това да оставят значима и трайна следа, вместо да се предадат на убеждението, че са просто същества, които прекарват известно време на земята.

Ползата от подтискането на страха е, че това ни позволява да сме смели и решителни в един объркан и чуден свят, изпълнен с толкова красота, магия и терор, че ако едно животно го осъзнае, ще остане завинаги неподвижно.

Десетки изследвания показват, че след като на човек бъде припомнен факта, че е смъртен, той реагира благосклонно към всеки, който подкрепя убежденията му и отхвърля този или това, което поставя убежденията му под съмнение.

Точно както хората утвърждават възгледите си по-уверено, когато се изправят пред идеята за ограничеността на живота, така те използват богатството, славата и статута си в обществото, за да повярват още по-силно, че не са просто животински същества, обречени да се разложат, да умрат.

Тези неща налагат идеята, успокояваща, макар и невярна, че хората са вечни и че животът им придава необикновена значимост.

Трагедията на конформизма

Целта на живота е да живееш интензивно, да си напълно осъзнат и пробуден. Да се измъкнеш от инфантилната идея за грандиозността ти и да повярваш в истинската, макар и ограничена своя сила. Да приемеш парадокса, че всеки от нас е най-значим във вселената, но в същото време не е по-значим от една буболечка или от стръка трева. Да си способен да обичаш живота, но и да приемеш смъртта спокойно.

Последното нещо, което човек ще признае пред себе си, е това, че животът му е низ от случайности, независещи от него. Затова и използва всички защитни механизми, създадени да го предпазят от подсъзнателния страх от смъртта.

Културата е създадена на основата на защитните механизми на пеленачето, което се страхува да бъде само в тъмното.

“Автоматизираният човек” е този, според Бекер, който е ограничен от обществената култура, който й е роб. Този човек си мисли, че притежава идентичност само защото си прави застраховка, или че има контрол над живота си само защото кара новата си спортна кола.

Той е защитен от сигурните и ограничени алтернативи, което това общество му предоставя, и ако не погледне встрани от предначертания му път, би могъл да изживее живота си в тази скучна линия.

Социалната система, която цели да накара всеки да се чувства специален, като му показва пътя и го задължава да се държи по начин, удовлетворителен за останалите членове на системата, превръща хората в предсказуеми същества.

Оказва се, че хората се чувстват удобно в тази ограниченост и отказват по всякакъв начин да я нарушат.

Бекер опитва да сподели тезата си, че ако човек погледне извън вече предопределения му от обществото път, ще осъзнае, че този път не винаги ще му служи пълноценно.

Копнежът за безсмъртие не произлиза само от страха от смъртта, но и от желанието човек пълноценно да се себеосъществи през живота си.

Хората искат да са значими, да се чувстват важни, да живеят. Искат да изградят нещо, което да ги надживее.

Иронията е в това, че човек иска да се освободи от този страх от смъртта и унищожението. Но самият живот го поражда, затова страхът може да намалее, ако човек се отдаде на това да живее пълноценно.

Работата, дори и изтощителната и безмислената, разсейва от мислите за смъртта, и хората я вършат, макар и да не осъзнават точно защо им помага.

Някои хора се идентифицират със зависимостите си, или с членовете на семейството си и силно се привързват към тях. Това може да доведе до опасно пристрастяване.

Ако се чудите защо има хора, които се самоубиват, когато загубят пари на финансовата борса, то е защото те се идентифицират с тези числа. Щом числата се превърнат в нула, то и човекът, олицетворяващ се с тях, изчезва.

Хората живеят в две крайности – нуждата от единство със вселената, и ненаситния стремеж да са уникални и неповторими.

Трябва да осъзнаем, че дори следите ни в пясъка да са нетрайни, животът ни има смисъл и е нужно да упражняваме правото си на екзистенциална свобода винаги.

Нашата свобода върви ръка за ръка с отговорността да направим живота на другите по-добър. Защото каква друга причина би имало да сме живи, освен да си помагаме взаимно?

„Напълни очите си с чудеса, живей като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка изфабрикувана мечта, за която си даваш парите.“ – Рей Бредбъри