.

Тишината е добър приятел. Проверен. Не иска нищо, просто седи до теб и те зарежда с покой. Само не я бъркай с мълчанието.

Най-голямото нещастие е да бъдеш щастлив в миналото.

Отсъствието на желание е сигнал за безсилие.

Животът предпочита да запълва паузите между събитията с най-разрушителното, понякога непоносимо, очакване. Това е вид проверка на необходимостта. Ако това, което чакаме, ни е наистина нужно, ще издържим този тест с чест.

Все пак утрото е прекрасно. Не е толкова безмилостно като вечерта, заставяща ни да си спомняме това, което искаме да забравим. Утрото е по-мъдро от вечерта – адски банално, но вярно.

Околните лесно казват: „Не го вземай присърце“. Откъде знаят колко дълбоко е твоето сърце? И кое му е близко? Само ти можеш да вдигнеш от земята камъните, в които си се спънал.

Иска ми се да ѝ кажа нещо за нейната мечта. Че не бива да я отлага за по-нататък, че да се отказва от мечтата си заради „нещо важно“ всъщност е отказване заради страхливост, неувереност в собствените сили, оставане в привичното, топло блато.

Всяка изминала минута е заминаващ си шанс да измениш нещо, ако не и всичко.

„Аз имам право да обичам“. Тя каза „имам право да обичам“, а не „имам право на любов“. Ето я истинската безкористност – да обичаш някого безмълвно, без да задаваш ненужни въпроси, без да се надяваш на отговор.

В живота хората периодично се разпадат на парченца, а после се събират и се получава нова картина.

В сърцето на всеки човек е заложена сила, която да му помогне да достигне желаното. Тя не му дава покой, докато не стигне до точката, към която се е стремил. Всичко е възможно при едно условие: истински да искаш това, към което вървиш.

Съдбата ни подхвърля дилеми. Винаги се налага да избираме какво да изгубим и какво да спечелим. И по дяволите всички мисли за хармонията. Такава няма. Има само баланс между загуби и печалби.

Казват, че удари в гръб получаваш от тези, които защитаваш с гърдите си. Това важи и за мен. Влюбих се в очите му, без да разсъждавам какво ме чака с този човек. Любовта е като гъба, лесно попива не само прекрасното, но и цялата човешка мръсотия – лъжата, предателството, униженията.

С животът е така – дават ни го безцветен, с очертани контури. Ние решаваме с кого и в какъв цвят да го оцветим.

„Твоите“ хора остават с теб без значение колко си успял или пропаднал. Тях просто ги има и се радват да ти отворят вратата, да разделят храната си с теб.

В края на краищата мъдър е този, който знае не много, а нужното.

Сега ще ви кажа банална истина: животът на двама е много по-щастлив, когато желанието да разбереш е по-силно от желанието да бъдеш разбран.

Правилен избор, всъщност, не съществува – има само направен избор и неговите последствия.

Продължителното щастие идва при тези, които здраво се хващат за неговите мигове.

В отношенията си с хората обичаме да раздаваме роли. Искаме от актьорите строго да следват нашата режисура и самите ние се самозабравяме в играта си. После някой, рано или късно, поисква да бъде себе си, а не персонаж от нашата пиеса. И в този миг всичко се разпада.

из „На теб ме обещаха“

Елчин Сафарли е азербайджански журналист и писател на произведения в жанра драма и любовен роман.

Роден е на 14 март 1984 г. Баку, Азърбейджанска ССР. Пише на руски език, като включва в произведенията си описание на бита и уникалните традиции на ориенталската култура.

Първата му книга „Сладката сол на Босфора“е издадена през 2008 г. и е включена в списъка на стоте най-популярни заглавия в Москва.

Останалите му произведения и най-вече книгите му „Ако ти знаеше…“ и „На теб ме обещаха“ се превръщат в световни бестселъри.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: