.

Уилям Уортън е псевдоним на художник, който обича да пише. Той е автор на осем романа — „Пилето“, „Татко“, „Отбой в полунощ“, „Художникът“, „Гордост“, „Илюзии“, „Франки Фърбо“, „Последна любов“ и две мемоарни книги.

Преведени на над двайсет езика, произведенията му неизменно се радват на уважението на критиците и на любовта на читателите.

През целия си живот Уилям Уортън старателно се крие и не разкрива неща от личния си живот и биография, но има някои факти, които на днешните изследователи се струват безспорни.

Първия си роман „Пилето“ публикува през 1978 г. С него той жъне голям успех, особено след като книгата е филмирана то режисьора Алън Паркър с участието на Никълъс Кейдж в главната роля. След това публикува още 8 романа, два от които – „Отбой в полунощ“ и „Татко“, също са филмирани.

През 1988 година дъщеря му Кейт, зет му Бърт и двете им деца, 2-годишният Даниел и 11-месечната Миа, загиват в автомобилна катастрофа в Орегон.

Оттогава посвещава творчеството си на есеистика, свързана с причините за тази катастрофа. В последните си години се предполага, че живее в яхта, закотвена по поречието на Сена.

Странно, но татко е убеден, че работя за правителството в някаква тайна разузнавателна служба. Той поддържа това странно убеждение в продължение на вече повече от десет години. Обикновено не го казва направо. 
Той очевидно не може да възприеме възрастен вече мъж да изкарва прехраната си, като рисува картини: това не влиза в неговите представи за разумно поведение.
С майка си в това отношение нямам проблеми: за нея аз съм старо хипи. Имам брада, живея в Париж и е много вероятно да съм наркоман. Моят живот за нея е пълен провал и тя изобщо не се интересува от мен. Но татко има нужда от някакво обяснение и си го намира.

Ограниченият човек винаги подозира всичко необикновено, непознато, нетрадиционно, а една от основните му максими е щом нещо не е практично, значи то не е добро.

Животът е една гадория. Скъсваш си задника от работа само за да оцелееш. Заплатата ти стига колкото да си наемеш жилище, да се нахраниш и да се облечеш, и то на старо. А няма начин да живееш, без да работиш; всички сме затворници.

Характерно за бедните е, че обикновено си раздават наляво и надясно много символични удари и още повече заплахи по адрес на босовете – обаче само в уютната сигурност на семейната среда; когато стане въпрос за фактическо противопоставяне на някой „бос“, беднякът увяхва като напикано мушкато. Животът така ги е оскотил, така ги е натиснал и травматизирал, че те изпадат в луда паника при първия сигнал за битка. Страхът да не би да загубят и минимална сигурност, която са постигнали с адски мъки и за която се държат със зъби и нокти, ги вцепеняват напълно – лишава ги от каквато и да било инициативност и способност за действие…

Училището няма място за въпроси или мислене. Няма начин! Изпитите ангажират цялото ти внимание. Може би се предполага, че част от преподавания материал остава по стените на мозъците ни, след като го изстискаме обратно върху листовете хартия по време на изпити — мисля си по аналогия за изработката на гърнета в сухи гипсови калъпи.
Едно е ясно: не искам да участвам повече в целия този ужас. Не виждам какво общо може да има между това насилствено помпане със знания и борбата за оцеляване в живота извън училище. Какво толкова добро може да ти донесе едно нищожно парче хартия, доказващо, че си бил в колеж, лизал си задници и си зубрил като луд в продължение на четири, шест или осем години?

Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш!

Убеден съм, че хората никога не могат да свикнат с болниците, нито да се чувстват удобно в тях — може би само лекарите и сестрите правят изключение. Болничните заведения неизменно ни напомнят за болката и смъртта.

Ужасяваща е мисълта как в резултат на примирение и неувереност човек се превръща в безпомощно същество много по-лесно, отколкото при заболяване.

Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето.

Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

Радвам се, че нямам такъв проблем: зависимостта от някого, който да определя дали съм добър или лош. Хората лесно се оставят някой да управлява живота им.

И го запомни. Никой не може да освободи другия от клетката му, дори когато този друг е лъв. Важното за всички нас е да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, доникъде няма да стигнеш и на живота никога няма да се порадваш, никога. Разбираш ли?

Научих се да се съсредоточавам върху доверието и търпимостта. Открих, че това са най-важните елементи на невинността. Вината съществува, само когато човек не вярва на най-съкровените си импулси или не търпи другите, когато техните импулси са различни от неговите. Научих много от гълъбите. Те бяха най-добрите ми учители. Толкова са доверчиви. А повечето хора са убедени, че са глупави. Според мен мнозина мислят, че невинните са глупави или луди. Гълъбите ме научиха и на търпимост.

Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят — гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.