.
НЕ ЧАТ
Не питаш как съм.
А как да съм?
Не спирам да мисля за теб,
а някакви хора по улицата се прегръщат и обичат, без грам да се съобразяват, че теб те няма вече аз да те обичам.
Тоя телефон е тих, та тих,
а аз толкова много да имам да ти казвам.
И колкото и пъти да съм го правил вече,
то да си стои неизказано, сякаш неповярвано достатъчно.
Вазата е заметена под килима,
вместо като японците да ѝ лепим парчетата със злато, и да е още по-наша.
Не питаш как съм.
А и важно ли е?
То нали щяло да мине.
То всичко минавало,
хората така твърдят.
И аз така си казвам.
И аз така знам,
умирал съм веднъж-дваж,
а някак още съм си жив.
То все щяло да мине,
нищо че от всички опции на света,
тази най-малко да я искам,
най-нелепо да ми се струва
да чакаме там нещо да угасне.
Накрая егото да обере медалите,
а на нас да ни остане най-тъпата награда на света, която и за шкафа да не става.
Че ни било минало вече.
Че сме успели да спрем да се обичаме.
Че пак сме непознати.
Телефонът е тих.
Нощен режим и през деня.
Не питаш как съм.
Ти как си?
Още от младия автор можете да прочетете на неговата фб страница Димитър Калбуров и в Инстаграм