Умираме чак когато престанем да живеем – ФРАНСОАЗ ДОЛТО

.

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, тя заема в науката свое собствено самобитно място.

Повечето от трийсетината й трудове са посветени на лечението и възпитанието на децата, някои от тях – на женското начало и женствеността.

През 1985 г. Долто изнася лекция по една нетипична за нея тема – смъртта и отношението ни към нея: как я приемаме, как мислим за нея, как да говорим за нея на другите и на децата. Ето някои нейни мисли:

Може би с основание смятаме, че смъртта не е събитие. Не и събитие, което някога ще изживеем – ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане.

Как децата говорят за смъртта? Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим за нея отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскат със смъртта. Те казват: „То изобщо не мърда!“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим.

Като малки моите деца често ми задаваха въпроси относно смъртта, защото бяха военни години, а единият от синовете ми дори се роди в разгара на самата война.

По време на бомбардировките непрекъснато умираха хора и той все задаваше въпроси, а веднъж ме попита: „А вярно ли е, че от атомната бомба може изведнъж да умрем всички – целият град, цял Париж…?“, и продължаваше да изрежда местата, които вече му бяха познати.

А аз му отвърнах: „Да“. Удивителен беше разговорът ми с това едва тригодишно дете. Той вече ходеше на детска градина и там им бяха говорили за атомната бомба. „Вярно е“, така им бяха казали, и всичко беше самата истина.

Той се беше прибрал от градината по обяд и очакваше да чуе от мен, че нещата, които са им казали, не са верни…

И продължи да настоява: „И наистина ли може да се случи ей така, изведнъж?… Ама преди да се наобядвам или след това?“.

А аз му обясних: „Да, точно така, тези неща се случват ей така, изведнъж, както стана в Хирошима…“.

„Ох, предпочитам да стане, след като се наобядвам!“, отбеляза той и повече не повдигна този въпрос.

Възхитих се на духа, на силата, с която синът ми преодоля темата: „Ох, предпочитам да стане, след като се наобядвам!“. Не ми оставаше друго, освен да добавя: „Точно така, прави си. Хайде сега да обядваме“.

Друг пример: двамата братя Гриша и Жан, на четири и на шест години,  разговаряха помежду си, занимаваше ги въпросът за смъртта, тъй като наскоро беше починал дядо им, затова и ме попитаха: „Мамо, какво има след смъртта?“.

Аз се преструвах, че съм много заета да разтребвам, изобщо не знаех какво да им отговоря и се надявах да получа просветление… но преди то да е споходи, малкият брат каза: „Ех, Жан, който доживее, ще види!“.

А големият продължи: „Чуваш ли го, мамо? Но, Гриша, нали когато човек умре, той престава да живее!“.

Погледнах и двамата, изгубила ума и дума.

Гриша помисли малко и каза: „Ех, Жан, който умре, ще види!“. А пък Жан рече: „Виж го как приема нещата!“.

Тогава аз се обадих: „А защо не? Мисля, че и дядо ти ги приемаше по същия начин. – Да, май си права. В четвъртък дойде на обяд, а в петък умря; ами да… ами да…“.

И в следващия миг ме попитаха дали може да отидем на гроба на дядо им; моментът не беше подходящ, но аз им казах: „Да, ще отидем в неделя.“ Така и направихме. Извършихме малък ритуал в памет на дядо им и у по-малкия настъпи някакъв вид душевен покой.

Между другото, точно така стоят нещата и ние явно мислим по същия начин, тъй като, когато на някого му предстои да бъде гилотиниран, му дават да изпуши една цигара и да яде всичко, което поиска; трябва да вярваме, че да отидеш на смърт, когато си добре похапнал, е по-добре за всички!

Ето как работи несъзнаваното у хората.

Ние се опитваме да избегнем представите за страданието посредством едно тук и сега, по възможност най-удоволственото в този момент от живота ни.

Струва ми се, че това е много полезен урок, защото този живот е единственото време, с което разполагаме, за да се подготвим за смъртта, и затова трябва до последния съзнателен момент да го уплътняваме чрез общуване с другите, защото именно общуването изпълва живота ни със смисъл.

В противен случай, ако ги нямаше другите, които посредством обичта си ни дават доказателства, че сме живи, и ако ние чрез обичта си към другите и обмена с тях не даваме на себе си доказателства, че сме живи, животът ни щеше да бъде лишен от смисъл.

И като казвам „другите“, нямам предвид само хората, а също и животните, растенията, Космоса, идеите… всичко, което може да служи за обмен и за възобновяване на живота чрез споделянето с другите на нашите чувства, страхове, радости, скърби и всички фантазии, свързани с очакващата ни неизвестност.

Обаче не само смъртта е неизвестност – и много други неща са ни непознати. Очевидно е, че когато говорим за тях, когато обличаме в думи своята несигурност, непознатите за нас неща и страховете си, ние взаимно се подкрепяме на тази странна планета, на която сме пожелали да се въплътим – без да знаем защо; колкото знам аз, толкова и вие.

Аз лично съм убедена, че в това има смисъл, който може да открием само ако разговаряме помежду си, ако взаимно си помагаме: ние, които вероятно сме пеперудите на някой друг вид, кръвните телца – не знаем на кого или на какво, – но които сме предопределени да умрем, след като сме живели пълноценно до сетния си миг.

Това значи да живееш, без това ограничение животът не би имал смисъл. И тъкмо това трябва да казваме на децата.

Те питат: „Кога ще умра?“ или „Кога се умира?“. Понякога е безлично, по-често използват местоимението „ти“, отколкото „аз“, а друг път питат направо: „А ти кога ще умреш?“, или „Ами баба кога ще умре?“.

Впрочем те така проявяват обичта си към някой възрастен човек – като знаят, че той или тя ще умре, – но ние много се притесняваме от това тяхно поведение, защото се смята за неприлично детето да отиде при човек в напреднала възраст и да го попита: „Ти скоро ли ще умреш?“.

А всъщност вярно е тъкмо обратното: този човек се приближава до едно ново знание и затова няма нищо лошо в това детето да отиде и да го попита – това е знакът, по който детето ще разбере, че старостта ви доближава до едно тайнство, което е било познато и на него преди раждането и до което старият човек много скоро ще стигне заради напредналата си възраст, – а за малчуганите няма нищо по-естествено от това: дори на възрастните им се струва съвсем нормално да умреш, когато остарееш, след пълноценно изживян живот.

Онова, което ни разтърсва, са случаите на преждевременна – според нашите представи – смърт.

Така че най-добрият отговор, който можете да дадете на децата, е: „Умираме чак когато престанем да живеем“. Звучи като смехотворна баналност, но, повярвайте ми, тези думи са толкова правдиви, че те напълно успокояват децата, които преживяват период на тревога от смъртта.

„Добре, но как ние разбираме, че сме престанали да живеем?“, ще попитат те, а ние трябва да и отговорим: „Тук няма „ние“, „ние“ не разбираме, но човекът, който ще умре, знае това дълбоко в себе си, също както го е знаел в деня, когато е трябвало да се роди. Преди раждането вероятно те е било страх да се родиш, но ето че си се родил. Същото се случва и преди да умрем: сигурно всички ние се страхуваме от умирането, но така е било и преди да се родим, а после е настъпила коренна промяна“.

А какво правим в случаите, когато бебета умират при раждането и децата научават за това?

Ами казваме им: „Виж сега, при тях всичко се е случило много бързо, те вече са преминали от другата страна, преди да са изпитали болката от живота, от старостта, от умирането, но затова пък техните родители, които са ги чакали да дойдат на този свят живи и да пораснат, те наистина много страдат, обаче тези бебета са престанали да живият толкова бързо, че по всяка вероятност така помагат на цялото семейство“.

Именно заради живите деца мъртвото дете трябва да бъде част от семейството, но не във вид на скръб, а на символичен живот; то подкрепя живите, защото е част от тях и поради факта, че е било обичано по време на бременността или през няколкото месеца до раждането си или след него.

Важни са не физическото му съществуване или сладките муцунки, които е правило това бебе, а фактът, че е човешко същество, добило плът чрез двама души, които са се обичали, или поне са били обзети от желание, и че неговото собствено желание за живот го е въплътило в едно тяло и го е повело по един път, който обаче е свършил много бързо.

Въпросното бебе е престанало да живее, преди някой да си даде сметка за това, ето защо отговорът, който успокоява всяко дете, е следният: „Не се притеснявай… Ще разбереш кога си престанал да живееш.“

Вярно е също така, че ние всички ще разберем кога сме престанали да живеем. Другите ще кажат, че сме умрели, но този, който умира, умира, защото е живял толкова много, че вече няма за какво да продължава, понеже е изразходвал всичките си сили в борбата за оцеляване.

Достигнал е предела на изтощението си от борбата за живот, така е. Това се случва с всеки един от нас: ние се борим, за да останем живи, и за целта изразходваме докрай телесните си сили – и може би по този начин се докопваме до Реалното, което не можем да опознаем, докато се намираме в тяло във времето и пространството.

Реалното е извън времето и пространството. То е достъпно за нас посредством изкуството, независимо от неговия вид: музика, живопис, архитектура, танц. Достъпно е също и в мигове на изключително осенение или когато преживяваме нещо от ранга на красотата, когато правим откритие, непознаваемо за нас в обичайната ни плът.

Струва ми се, че Реалното е от този порядък, и пожелавам на всички вас да го откриете след един достойно приключил живот, подпомаган до самия си край от възможността да разговаряме с хората, които ще бъдат до нас в деня, когато решим да поговорим с тях за това и когато ще имаме щастието да намерим събеседник, пожелал да говори с нас на тази тема.

Из „Да говорим за смъртта“