.
Всяка дума има последствия, всяко мълчание също.
Задължението, което всеки човек има да заеме позиция по време на морална криза, въпреки всички лоши последствия, които могат да се стоварят върху него и близките му, най-добре може да бъде илюстрирана с историята на един от значимите философи – Мигел де Унамуно /1864-1936/.
Мигел де Унамуно
Казано е, че най-горещите места в ада са предназначени за онези, които по време на големи морални изпитания са запазили неутралитет, но изглежда испанският философ е успял да се спаси от тази тежка участ.
В самото начало на Испанската гражданска война, един от генералите на Франсиско Франко, Милан Астрай държи реч в Университета в Саламанка, чийто ректор е Унамуно.
Милан Астрай е основател и първи командир на испанския легион и голяма ранна фигура на франкистката диктатура. Любимото мото на генерала е „Да живее смъртта!”.
По време на речта му, това негово мото бива изкрещяно от дъното на залата от негов последовател. След като генералът завършва словото си, Унамуно се изправя и казва:
„Познавате ме добре и знаете, че не мога да мълча дълго. Понякога да мълчиш означава да лъжеш, тъй като мълчанието може да се тълкува като съгласие.
Току-що чух некрофилен и безсмислен възглас: „Да живее смъртта”.
Аз, който съм прекарал целия си живот в създаването на парадокси, пробуждащи неразбиращ гняв у другите, трябва да ви кажа като авторитетен специалист, че този невероятен парадокс ме отвращава. Генерал Милан Астрай е инвалид. Това трябва да се каже без всякакви двусмислици. Той е инвалид от войната.
Такъв е бил и Сервантес. За нещастие, сега в Испания има твърде много осакатени хора. Скоро те ще станат дори още повече, ако Бог не ни се притече на помощ. Боли ме при мисълта, че някой като генерал Милан Астрай ще диктува масовата психология.
Сакат човек, лишен от духовното величие на един Сервантес, неизбежно ще потърси чудовищна утеха в това да осакатява околните.”
В този момент Милан Астрай вече не успява да се сдържа и започва да крещи „Долу интелигенцията!” и отново „Да живее смъртта!”
Бурни аплодисменти от фалангистите последват неговите възгласи. Но Унамуно продължава:
„Тук е храмът на интелекта. А аз съм неговият свещеник. Вие сте тези, които осквернявате това свещено място. Ще победите, защото имате повече от достатъчно груба сила.
Но няма да убедите, защото за да убеждавате, трябва да обосновавате. А за да обосновавате имате нужда от нещо, което ви липсва: Разум и Правота в борбата. Мисля, че е безполезно да ви призовавам да мислите за Испания. Това беше.”
Милан Астрай прекарва живота си обезобразен – по време на военната му кариера губи както лявата си ръка, така и дясното око и е прострелян няколко пъти в гърдите и краката.
Мигел де Унамуно прекарва под домашен арест останалото време до смъртта си няколко месеца по-късно.
Всеки може да погледне в сърцето си и сам да прецени дали в толкова кризисен момент би имал смелостта на испанския философ да се изправи и да каже това, което мисли и да стовари моралната си присъда върху злото, рискувайки живота и свободата си.
Можел е да си спести главоболията, като си замълчи, но по този начин е щял да предаде всичко, в което е вярвал и което е защитавал по време на целия си жизнен път. А и Унамуно се оказва прав – жертвите на Гражданската война възлизат на над половин милион души.
За сравнение, друг велик философ, Мартин Хайдегер, основоположник на немския екзистенциализъм, само седмица, след като бива назначен за ректор на Университета във Фрайбург, Германия, през 1933 г., става член на Националсоциалистическата германска работническа партия, известна още като партията на Хитлер.
Той яхва вълната, дали от малодушие, или от искрена вяра в идеите на националсоциализма, е тема на много проучвания и публикации. Но това всъщност няма значение.
Множество подробности за неговото поведение по времето на нацизма стават известни след смъртта му, които изясняват, че често пъти той е премълчавал и преиначавал фактите, като по този начин остава в историята като съучастник на една от най-човекоомразните диктатури в човешката история.
Мартин Хайдегер в редиците на Националсоциалистическата работническа партия
автор: Мария Иванова
