.

Музикантите притежават по-голяма индивидуална културна мощ от другите артисти. С изключение на шепа творци на авторско кино, актьорите са зависими от чужди сценарии.

Дори и най-големите кинозвезди, романисти и художници не могат да се срещат всяка вечер с групи обожатели от по хиляди души или да проникват в главите на своите фенове всеки ден така, както прониква един хит.

Оттук идва и мощта на словосъчетанието „рок звезда”.

Тъй като Кърт Кобейн бе онази рядка рок звезда, която значеше нещо повече от сексапил или развлечение мнозина журналисти и фенове гледаха на Кърт като на савант /човек с ментални увреждания, често аутизъм, който проявява забележителни и дори гениални способности в някаква конкретна област/.

Кобейн имаше изтънчено чувство за това как да синтезира всеки аспект на рокендрола. Пишеше и музиката, и текстовете на Nirvana.

Беше вокалистът и солокитаристът. /В повечето групи тези отговорности се поделят между двама или повече членове, както Джагър и Ричардс в The Rolling Stones, и Плант и Пейдж в Led Zeppelin. Освен Кобейн, Джими Хендрикс е единственият член на суперзвездна група, съчетавал и двете/.

Кърт контролираше всеки детайл от продукцията на записите на Nirvana. Той лично правеше дизайна за кориците на албумите, дори за много от фланелките и предлагаше идеи за клиповете.

Nevermind се е продал в над петнайсетмилионен тираж, но трайната мистика на Кърт се дължи не просто на комерсиалното постижение, нито пък на списъка с музикалните му качества.

Той беше отличен китарист, но не беше Хендрикс. Гласът му бе непокварен от хитринки и задръжки, внушаваше и уязвимост, и мощ, но рокът е създал много велики певци.

Той бе завладяващ изпълнител на живо, но други са били и по-зрелищни. Беше редкият автор на песни, който умееше да съчетае структурата на попа с хардрок, но The Rolling Stones периодично бяха прокарвали този номер през годините.

Беше много по-добър автор на текстове, отколкото си признаваше, но не на нивото на Боб Дилън или Ленърд Коен. Беше моралист, но не и кръстоносец.

Възхищението на Кърт от The Beatles включваше и холистичната връзка, която групата и особено Джон Ленън имаха с масовата публика. От моя гледна точка той определяше като изкуство своя обществен живот в цялата му широта, включително и всяко изпълнение на живо, всяко интервю и снимка.

При всичките си опасения спрямо славата той я използваше много ефективно. Беше един от шепата артисти в историята на рокендрола, който общуваше едновременно на многобройни културни езици, включително енергията на хардрока, честността на пънка, заразителната познатост на хитовете и се възползваше от обществените нагласи.

В допълнение към всичко, в началото на 90-те Кърт носеше онова, което Алън Гинсбърг, говорейки за Боб Дилън десетилетия по-рано, бе нарекъл „бохемския факел на просвещението и самоовластяването”.

Но омаяният поглед, който виждам в хорските очи, се дължи на нещо друго: на уникалната емпатия на Кобейн към другите, особено отхвърлените.

Той караше мнозина от феновете си да усещат, че във Вселената съществува сила, която ги приема. Те чувстваха, че действително го познават и че по някакъв начин и той ги познава.

Според мен предшественик на това равнище, на което Кърт е свързан с тийнеджърската тревожност, намираме не в рокендрол канона, а в прозата на Дж. Д. Селинджър и особено в „Спасителят в ръжта”.

Също както в класическия роман от 50-те години, изкуството на Кобейн придава достойнство на аутсайдерите, и то по начин, който разбива стереотипите на масовата култура, така че милиони да са способни да го споделят.

25 години след смъртта му поетичното и нефилтрирано разбиране на Кърт за юношеската болка все още мотивира младите да носят тениски на Nirvana и да вярват, че по този начин заявяват позиция.

На мен Кърт ми изглеждаше като объркан мъдрец, дошъл от Космоса, но можеше да бъде и съсредоточен маниак на тема контрол, уязвима жертва на физическата болка или социалното отхвърляне, двуличен наркоман, любящ баща и съпруг или сърдечен приятел.

Можеше, както е обхванат от параноя, в следващия миг да се изпълни със свръхестествена самоувереност. Чувствителният аутсайдер, самоироничният обикновен пич, тихият, но мощен център на внимание, хитро промотиращият себе си или обезнадежденият мъж дете, на когото животът често се струва безсмислен.

Кърт внушаваше много от своите чувства, без да говори. Имам ярки спомени за изражението му – страдание, веселие, досада, бяс и насърчение. Всички те бяха подсилвани от пронизващия му син поглед.

С течение на годините аспектът на личността му, който най-много ме занимаваше, беше неговата роля на художник. Като малък семейството му предполага, че ще стане график.

Кърт никога не е преставал да рисува и да вае. Остро осъзнава обаче нивото на своите визуални таланти. „Бях най-добрият художник в Абърдийн – каза ми веднъж с печална усмивка. – Но и през ум не ми минаваше, че бих могъл да изпъкна в голям град”.

Вместо това е обсебен най-вече от творческия език на музиката. В тази област знаеше, че е изключителен.

Той беше слуга на муза, която само той чуваше и виждаше, но чиято енергия преобразуваше в език, с който можеха да се отъждестяват милиони.

Задачата на онези от нас, работещите за него, беше да улесняваме този труд, доколкото сме способни.

Когато мисля за него, се връщам към последния припев на All apologies, където Кърт пее:

В слънцето се чувствам едно цяло.
Всичко във всичкото, е всичко, което сме…

И към тези редове от дневниците му:

Никой Истински Талант не е напълно органичен и все пак очевидно превъзхождащите по талант притежават не само контрол над учението, а и онзи малък допълнителен дар по рождение, захранван от страстта. Вградена, напълно необяснима, пращяща от шибана космическа енергия любов.

Из „Да служиш на слугата”, Дани Голдбърг