.
Това е един разказ за жестоката действителност на търгуването с детски души, наречена социална система в България. Историите описани тук са на реални деца, чиито имената са променени, а местонахожденията им не са споменати с цел спазване на необходимата конфиденциалност.
С благозвучната и красноречива за отношението на работещите в сферата дума „потребител“ се слага по един общ и тежък знаменател всяка човешка душа, осиротяла до толкова, че да попадне в потъващите пясъци на социалните звена.
Потребител № 2 от трета стая. Тошко е на 13 години, тежи 20 килограма. Ражда се с множество вродени аномалии, една от които е Двойнохемиплегична детска целебрална парализа (най-тежката форма на заболяването). Тошко е с увреждания над 90%, той не говори, не ходи, не задържа тазовите си резервоари и костната му структура е толкова изменена, че не му позволява да бъде разположен дори в инвалидна количка. Тошко е изоставен от своята майка след раждането си, а бащата както може да се досетим, е неизвестен (поне по документи).
Детето живее в Център за настаняване от семеен тип на територията на голям областен град, снабден с много ЧУДОТВОРНИ звена като Центрове за обществена подкрепа, Центрове за социална рехабилитация и интеграция и много други.
С него работят социални отдели, ресурсни учители, куп психолози и всякакви специалисти.
Тошко обаче е обречен, обречен е по рождение и той никога няма да може да ходи, никога няма да може да се храни самостоятелно или да пишка в гърне. Той ще живее максимум още няколко години в една и съща поза и с много сълзи в очичките, причинени от силните болки.
Според досието на Тошко обаче, явно е станало божие чудо, от което са се облагодетелствали финансово доста структури. Към днешна дата той е дипломиран озеленител към общината на съответния град и може би се радва на заплата и самостоятелно жилище. Така е… по документи.
Потребител № 5 от седма стая. Катя е на 15г. Остава сираче на 5 и от тогава се отглежда по институции. Катя е будно и схватливо дете, надарено с талант да пее и да рисува. Печели награди за детска рисунка и пее в училищен хор.
С навлизане в юношеска възраст Катя става по-непослушна, по-буйна и по-непокорна. Взето е единодушно решение тя да бъде настанена в детска психиатрия.
Попаднала в център за деца с увреждания, поради липса на места в друг, Катя трябва да оправдае написаното в експертната оценка. Детето прекарва 20 отровни дни в детско психиатрично отделение. Диагноза е поставена. Непослушанието явно вече е психоза.
Изписана е с терапия, съответстваща на страшната диагноза, която стриктно се спазва и която неминуемо ще разболее едно здраво и умно дете.
Катя няма да завърши гимназия, тя вече е в паралелка за деца със специализирани образователни потребности, което я прави и ценен кадър за училището.
Катя няма да стане художник, нито певица. Детските мечти останаха в психиатрията.
Колко много дейност е отчетена тук. Колко много грижи тепърва ще трябва да се полагат за „болното“ дете. А когато то порасне… системата ще му осигури участие в бъдещи европейски проекти и новоразкрити социални услуги за хора с увреждания.
Потребител № 8 от девета стая. Маша е на 16 години. Осмо по ред родено дете, изоставено на три годишна възраст. Тя не говори, но плаче. Маша е няма и с диагноза лека умствена изостаналост.
Отгледана по домовете за деца лишени от родителска грижа, днес тя е настанен в център от семеен тип. Посещава дневен център за деца с увреждания, ресурсен център, психолог и център за рехабилитация и интеграция. Колко много човешки ресурс е насочен за подобряване качеството й на живот.
В центъра, където Маша живее става обект на сексуалните желания на детегледач. Чичо Борис се гаври с Маша по време на своите нощни дежурства необезпокояван от никого и от нищо. На воля. Детето е нямо, с умствен дефицит. Нямо до толкова, че да не може да крещи и глуповато до толкова, че да се страхува да сподели. Идва обаче един момент, в който Маша жестомимично, плачейки и треперейки споделя какво прави чичо Борис в стаята й всяка нощ.
И тук идва момента, в които всички изброени звена, работещи с детето замлъкват.
Тук идва моментът, в който отделите за закрила на децата се снишават и затварят дебелата тежка папка с надпис ДОСИЕ – Маша М.
Управителите на чудотворните звена притаяват дъх, изпускат го силно и със заповеднически тон инструктират своите подчинени, че тази информация е невярна, детето е олигофрен, на когото не може да се вярва, само ще последват неприятности в системата.
Крайният резултат от случилото се е корекция на диагнозата на Маша от лека на тежка умствена изостаналост и провеждане на приятелски разговор с чичо Борис, на когото се обяснява, че „така не бива“.
Всичко написано се случва и е страшно. Това са жестоките истории на само три от стотиците настанени по социалните услуги деца. Тази престъпна практика, основана на безчинство, употребявайки едни беззащитни човешки души продължава.
Немите викове на потребителите ще останат зад стените на ремонтираните ДЕинтитуционализирани домове.
Бермудският триъгълник, наречен социална система ще продължава да поглъща ресурс за реализиране на европейски проекти и отчитане на солидни средства.
А социалните работници ще бълват доклади, в които така цветущо са описани чудесата, които са постигнали. Слепите проглеждат, сакатите прохождат, а умственоизостаналите са с по няколко образователни степени.
Ръководителите на проектите са придобили я нов имот, я ново возило и всички са доволни. Социалната система в страната ни е придобила вид и маниер на организирана престъпна дейност, търгуваща обаче легално с несретните човешки съдби.
Думата „сърце“ в сферата на социалните дейности у нас няма своят метафоричен смисъл и добродетелно послание, а е една от най-използваните в речника на управляващите тези звена.
Да се бориш за правата на децата в България се оказва невъзможна мисия, да бъдеш зрител или неволен участник е пагубно и за двете страни.
Сирачетата, разпиляни по нашите реновирани домове се оказват много доходоносен бизнес. Влязло веднъж в системата, детето просто не излиза. То е касичка с едни лесно изработени и постоянни доходи, цената на която е жестока.