.
И политическата, и личната свобода се постигат чрез бавен и мъчителен процес на отхвърляне на житейските зависимости, на оковите.
В „За обществения договор“ Жан-Жак Русо очертава основите за легитимен политически ред в рамките на класическия републиканизъм.
Публикувана през 1762 г., книгата се превръща в едно от най-влиятелните произведения на политическата философия в западната традиция.
Всяко свободно действие има две причини, които го пораждат в съдружие – едната е морална – волята, определяща деянието; другата е физическа – силата, която я изпълнява. Когато аз вървя към даден предмет, първо, трябва да пожелая да отида към него; и на второ място, краката ми трябва да ме отведат дотам. Ако един парализиран иска да тича, а друг, пъргав човек, не иска – и двамата ще си останат на място.
На колкото повече хора се възлага работата, толкова по-бавно я отмятат те, прекалената предпазливост не оставя особено големи възможности на щастливата съдба; случаят се изтърва и многото дълги разисквания често погубват плода на самото разискване.
Никое друго управление не е така изложено на граждански войни и на вътрешни вълнения, както демократичното или народно управление, защото никое друго не се стреми така силно и непрекъснато да променя своята форма и не изисква повече бдителност и смелост, за да бъде опазено такова, каквото е. При това именно устройство гражданинът трябва да се въоръжи със сила и постоянство и всеки ден да повтаря дълбоко в сърцето си онова, което един доблестен воевода е казал в полския парламент: „Предпочитам опасната свобода пред спокойното робство.”
Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хора.
Най-добрият и най-естествен ред е най-мъдрите да управляват множеството, когато всички са сигурни, че те ги управляват в негов интерес, а не в свой собствен. Не трябва напразно да се усложняват механизмите, нито да се извършва с двайсет хиляди души онова, което сто подбрани човека могат да направят още по-добре. Но трябва да отбележим, че в този случай кооперативният интерес започва да ръководи обществената сила, като се съоразява все по-малко с правилата на общата воля.
Свободата не е плод, който расте при всеки климат, затова и тя не е достъпна за всеки народ. Общественото състояние може да съществува само тогава, когато трудът на хората произвежда повече от техните нужди.
Най-слабо населените страни са най-пригодени за тиранията: хищните зверове царуват само в пустините.
Каква е целта на политическото съдружие? Опазването и благоденствието на неговите членове. А какъв е най-сигурният белег, че те се опазват и благоденстват? Техният брой и прираст. Управление, при което народът намалява и гине, е най-лошото.
Границите на възможното в областта на морала не са толкова тесни, колкото си мислим; стесняват ги нашите слабости, нашите пороци, нашите предразсъдъци. Низките души не вярват във великите хора: долни роби се усмихват подигравателно при думата „свобода”.
Всяка власт е от Бога, признавам, но и всяка болест е от него. Значи ли това, че е забранено да се вика лекар?
Да се откажеш от свободата си, означава да се откажеш от качеството си на човек, от правата, които това качество ти дава, дори от задълженията си. Никакво обезщетение не може да получи онзи, който се отказва от всичко.
Винаги ще има голяма разлика между това да подчиниш множество и да ръководиш общество.
из „За обществения договор“