.

Може би най-лошият аспект от глобализацията е повсеместната инфантилизация на човечеството – светът се превърна в „глобална детска градина“ , пълна с играчки, джунджурии, бонбони и близалки.

Амос Оз е израелски писател и журналист.

Професор по литература в университета Бен-Гурион в Беер Шева и съосновател на пацифисткото движение „Мир сега“.

Наричан е „еврейския Толстой“, пише на иврит, автор е на 18 книги и над 450 есета, преведени на 37 езика и издавани в 39 страни.

Носител е на многобройни награди и през последните години бе сред най-сериозните кандидати за Нобелова награда за литература.

Провинциалният лекар, за какъвто се мисля, предписва развитието на умението да си представим другия и чувството за хумор не като заместител на разумния компромис, а като необходима подготовка за него. Ние имаме нужда от компромис, имаме нужда от договор, с който да разделим общото ни жилище на отделни апартаменти. Добронамереността и чувството за хумор няма да заместят всичко това, но ще осигурят подходящата атмосфера за пристъпване към тези важни решения. Да си представим другия е не просто естетически призив, а етичен императив. В семейството – не само между нации или между различни общности – пъхането в кожата на другия е морален императив. Искам да споделя с вас една тайна: да си представиш другия е истинско удоволствие. Тайно удоволствие, огромно удоволствие. Представяйки си другия, ние се превръщаме не само в по-добри съседи и по-добри съпрузи, но и в по-добри любовници.

Просто казвам, че семето на фанатизма никне там, където има безкомпромисна и непоклатима убеденост в собствената правота.

Фанатикът е страшно загрижен за теб; при него няма средно положение – той или се хвърля на врата ти, защото те обича искрено, или се спуска да ти пререже гърлото, в случай че се окажеш непоправим.

Фанатиците по правило са саркастични. Някои от тях имат остро като жило език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си. Хуморът предполага релативизъм, способност да се погледнеш отстрани и да се видиш такъв, какъвто те виждат другите, възможност да проумееш, че колкото и да си прав и безгрешен, животът има и една смешна страна.

В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите. Често срещаният стремеж да поправим ближния, да „облагородим“ съпруга или съпругата, да моделираме детето или да променим брат си, вместо да ги оставим да си живеят такива, каквото са. Фанатикът е всичко друго, но не и егоист. Фанатикът е най-големият алтруист. Той се интересува много повече от теб, отколкото от себе си. Иска да спаси душата ти, да те избави от греховете и грешките, от тютюнопушеното, от вярата или безверието, да те излекува от лошите хранителни навици, от пиенето или от неправилните ти политически възгледи.

Да си представим другия, когато се караме или се оплакваме, да си го представим в момента, в който сме убедени, че сме сто процента прави. Дори да сме сто процента прави, а другият да греши сто процента, пак е от полза да можем да си представим неговата гледна точка.

Светлината си свети навън от сутрин до вечер, без да съзнава, че е светлина. Високите дървета вдишват тишина, без да е нужно да дирят дълбоката същност на дървесината. Пустите степи се излягат по гръб и протягат снага до безкрай, без да се питат за патоса на своята пустота. Подвижни пясъци просто се движат, не мислят за нищо, докога, накъде. Цялото това удивително съществувание е удивително, без то самото да е удивено. Червената луна прилича на разцепено око, прогаря мрака на небето, без да се чувства изненадана от свойта самота. И котка дреме на оградата. Спи, диша. Толкоз. Вятърът не спира нощ след нощ, духа над гори и планини. Вихри се безспир. И духа. Не се замисля и не се оплаква. Само ти, о, тленна плът, пишеш цяла нощ и триеш, търсиш смисъл и причина да поправиш.

Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, но с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш. Книгата никога няма да те разочарова