.
През април 1953 в Галерията за съвременно изкуство е открита първата и единствена самостоятелна изложба на Фрида Кало в Мексико.
Галерията е собственост на приятелка на Фрида, а звездата на събитието е самата Фрида – добре завита в собственото си легло с балдахин, което е докарано с кола от дома й Каза Азул, докато тя самата пристига с линейка.
На изложбата Фрида е заобиколена от почитатели; приятелите ѝ се струпват около нея, правят ободрителни забележки, смеят се и правят всичко възможно, за да мине следобедът весело.
Но всеки, който се взира в лицето на някогашното смело, безцеремонно, честно, прямо, талантливо и умно момиче, разбира, че тя умира.
Четири месеца по-късно ще бъде изправена пред решението да ампутират десния ѝ крак под коляното заради гангрена. Процесът на гниене, действащ дълбоко в костите ѝ от деня, когато още съвсем млада е пострадала в автобусна катастрофа, никога не е спрял напълно.
Напредвал е малко по малко въпреки четиринайсетте сериозни операции, които са ѝ направени за 16 години, и множеството гипсови и метални корсети, които е трябвало да изправят увредения ѝ гръбнак.
Смазаният ѝ таз е убил нейните бебета, а любовта й към Диего Ривера е едновременно стимулирала и спъвала реализацията ѝ като художник.
Диего – женен, разведен и после отново женен за Фрида, стои отстрани и гледа съпругата си, обградена от приятели и почитатели.
Отвсякъде я заобикалят избрани картини с маслени бои, представящи творчеството на живота ѝ – правоъгълници от метал, дърво и платно, от които я наблюдава нейното собствено лице.
Автопортретите ѝ са дневник на страданието, изпъстрен с твърде малко радостни мигове.
По това време изкуството на Диего започва да се рециклира, докато Фрида навлиза в период на бърз упадък.
В някои дни слиза от скелето на което рисува и отива да поседи при нея, ако е депресирана – така, както е правила тя, когато мъжът ѝ е боледувал.
В отчаянието си Фрида прави опит за самоубийство. Изпитва ужас от ампутацията, макар че пише:
„Защо са ми крака, когато имам криле?“
Ампутацията обаче ѝ отнема нещо повече от крака. Тя убива всичко мило в характера ѝ, което се е запазило в съхнещата, умираща черупка.
Самосъжалението и агресивната ѝ жестокост рушат стари приятелства, но тя рядко забелязва дълбоките рани, които е нанесла, защото пристрастяването към наркотиците притъпява чувствителността ѝ.
Диего се опитва да намали зависимостта ѝ, като заменя наркотиците с малки количества алкохол.
Фрида обаче го мами и стига дотам, че започва да пие по 2 литра тризвезден коняк „Хенеси“ на ден.
Макар че ѝ е наредено да не става от леглото, на 2 юли 1954 Фрида настоява да придружи Диего на комунистическа демонстрация срещу ЦРУ и техните машинации, довели до свалянето на гватемалския президент Хакобо Арбенс Гусман.
Запазена е снимка на Фрида в инвалидна количка, слаба и изпита, със сенки под хлътналите очи.
Диего стои зад нея с тъжна усмивка на лицето, сбръчкан и с отслабнало зрение.
Той пише:
Предишната вечер тя ми даде пръстена, който беше купила аз сребърната ни сватба. До навършването на годишнината оставаха 17 дни. Попитах я защо ми дава пръстена точно сега, а тя отвърна: “Защото чувствам, че скоро ще те напусна.“
Тя умира на 47 години, на 13 юли вечерта в Каза Азул – в същата стая, в която е била родена.
Смъртният акт посочва като причина за смъртта „белодробна тромбоза“, но чекмеджето до леглото ѝ е пълно с шишенца обезболяващи – повечето празни, което навежда на мисълта за самоубийство.
Приятелите ѝ не вярват на тази версия, но те не са живели в измъченото тяло на Фрида и не са усещали как връзките с изкуството и света ѝ се късат една по една, докато накрая остават единствено съществуването и способността ѝ да го прекрати по своя воля.
Неутешим, Диего прекарва цялата нощ край леглото ѝ. Не вярва, че е мъртва, и моли лекаря да пререже вените ѝ, за да види дали в тях не тече кръв – доказателство, че сърцето ѝ още работи. Кръвта не потича.
На 13 юли тялото на Фрида е преместено във фоайето на Двореца на изящните изкуства и, въпреки нежеланието на управляващите, покрито с червено знаме.
Опечалените се трупат край отворения ковчег и се вглеждат в успокоеното вече лице. Косата ѝ е фризирана и завързана с цветни панделки. Тя носи любимия си костюм на теуана и най-хубавите си бижута, които проблясват от светлините. Диего изглежда като измъчен, побелял старец.
Вали дъжд, докато погребалната процесия отива към крематориума. Повече от 600 души са се изредили край ковчега ѝ, а сега стотици участват в шествието.
С тях се тътри и Диего в сив дъждобран. Тялото на Фрида, поставено на метална носилка, е запратено в пламъците; за миг тя се изправя и хората виждат как мъртвото ѝ лице е обгърнато от огнен ореол.
После тя изчезва. Когато останките ѝ са извадени от пещта, Диего остава след оредяващата тълпа опечален, за да скицира скелета на Фрида.
Пепелта ѝ е събрана в урна от предколумбовата епоха, която днес се съхранява в Каза Азул.
Бях свикнала да вярвам, че съм най-странната жена на света. Но после се замислих, че на тази Земя има толкова много хора и все някъде съществува друга жена, която се чувства по същия начин, както аз. Е, ако си някъде там и те има, и четеш това, знай, че не си сама – аз съм същата странница като теб.
Иска ми се да можех да правя това, което ми харесва, без да се притеснявам от завесата на лудостта. Бих искала да аранжирам цветя по цял ден, да обичам, да се смея, да плача, да изпитвам болка… Ако можех да изградя свой собствен свят, той щеше да е в пълно съгласие с всички останали светове. И никога не бих ги определила като „ненормални“, само защото са различни от моя.
Има две големи катастрофи в живота ми. Едната беше трамваят, другата е Диего. Диего е далеч по-лошата.
Наричат ме сюрреалист, но аз никога не рисувам нито кошмарите си, нито красивите си сънища. Рисувам само реалността. Моята.
Картините ми са добре нарисувани – не сръчно, а търпеливо. Нарисуваното от мен носи посланието на болката. Мисля, че поне няколко души се интересуват от него. То не е революционно. Защо да искам да бъде войнствено? Не мога. Рисуването запълваше живота ми. Загубих три деца и редица други неща, които можеха да оправдаят ужасния ми живот. Рисуването зае мястото на всичко това. Мисля, че работата е най-доброто.
Нищо не е абсолютно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко се върти, всичко лети и все някога си отива.
Когато си решен да си отидеш, не е достатъчно просто да напуснеш, трябва да останеш далеч. За да успееш, тренирай сърцето си, както се тренира куче.
Трагедията е най-смехотворното нещо на света.
Не изграждай стена около собственото си страдание – ще те погълне отвътре.
Рисувам автопортрети, защото много често съм сама, защото аз съм човекът, когото познавам най-добре.
Пия, защото се опитах да удавя мъките си, но гадните копелета се научиха да плуват.
Надявам се това да е едно радостно отпътуване и никога да не се върна повече тук.