.
Тъгата, чедо, живее в очите на людете.
Пълни ги с едни хе такива сълзи – същи езера ги сторва, аха да прелеят!
Ама не преливат, чедо.
Колкото по-дълбока е мъката, толкоз по-дълбоко потъва у душата на човека.
И се не излива.
Навътре дави и свят я не вижда.
Щото никой не гледа по очите, ами у крака си – да се не спъне.
А се е спънал!
Спънал се одавна у липсата си на човещинка!
Щото и звяра ти гледа в очите, ама не и човек у човека да надникне!
Гаче огън ще го изгори, ако рачи да пипне туй, що мъчи другия.
А не е всякога тъй… Не е.
Тъгата, чедо, се минува кога чужда ръка на рамо усетиш и някой ти чуе приказката.
Кога добро ти стори и от комата си ти отчупи, па като ти напълни търбуха и душа ти пълни!
Разказаната беда е половин беда.
Чутата болка по не боли. Ама да чуеш, първо тряба да видиш.
Чувай какво ти думам, да се научиш.
Хората всякога в очите да гледаш!
Там и мъката, и истината дом си сторват.
И обичта.
По очите всичко мож позна и по тях никога не мож сбърка що на врата ти иде да похлопа.
из „Гласове в тихото“
снимки: www.pexels.com