.

„Единения“ е сборник с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю. Публикуван е за първи път през 1939 г. в Алжир. Останала почти незабелязана приживе на автора, днес творбата е смятана за едно от върховните му постижения.

В „Единения“ Камю поставя основите на философската си мисъл и на художествения си стил. Творбата грее с диониевски план, ницшеанска енергия, овладяна поетичност и литературна точност.

Тя е безмълвният възглас на един млад автор, който от рано проявява целия размах на таланта си, непреходен, като неугасващото слънце.

„Единения“ е сборник с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю. Публикуван е за първи път през 1939 г. в Алжир.

Останала почти незабелязана приживе на автора, днес творбата е смятана за едно от върховните му постижения.

В България, благодарение на издателство Фама.

Живеем с няколко утвъдени представи. Две-три. В зависимост от обществата и хората, сред които се озоваваме, ние ги избистряме, видоизменяме ги.

Десет години са нужни, за да изградиш собствена представа, която да можеш да изразиш. Естествено, това е доста обезсърчително.

Но така човек постига известна близост с кървавия лик на света. Дотогава го е виждал във фас. Сега трябва да отстъпи крачка встрани, да съзре профила му.

Младежът гледа света във фас. Не е имал време да избистри представата си за смъртта или небитието, макар и да е предъвквал ужаса от тях. Навярно това е младостта – суровото усамотение със смъртта, физическият страх на животното, жадно за слънце.

Обратно на твърденията, поне по този въпрос младежта няма илюзии. Не е имала нито времето, нито преклонението да си ги създаде.

Стигайки до предела на живота си, човеците, достойни за това определение, са длъжни да си възродят усамотението, да отхвърлят няколкото вкоренени представи и да си възстановят чистотата и истината, озаряваща погледа на хората от древността пред съдбата им.

Те си възвръщат младостта, но прегръщайки смъртта. Така погледнато, нищо не е по-презряно от болестта. Тя е лек против смъртта.

Тя представлява обучение, чийто първи етап е самоумилението. Тя е опора в тежкото му усилие да се изплъзне от убеждението, че ще умре изцяло.

Същинстият напредък на цивилизацията, онзи, който човек от време на време възприема, е да създава съзнателна смърт.

Оскъдността на представите ни за смъртта винаги ме изненадва, при положение, че охотно се разпростираме по всякакви други въпроси. Тя е или добро, или зло. Или се боиш от нея, или я призоваваш, твърди се.

Това доказва още, че всичко, което е просто, ни надхвърля. Що е синьо и какво да се мисли за синьото? Същата трудност е и със смъртта.

Смъртта и цветовете ние не умеем да обсъждаме. А важността е в човека пред мен, тегловен като земята, който предначертава моето бъдеще.

Но способен ли съм да мисля истински за смъртта? Казвам си: следва да умра, но то не означава нищо, щом не успявам да повярвам и мога да имам опит само относно чуждата смърт.

Виждал съм как умират хора. Най-вече съм виждал как умират кучета. Разтърсваше ме досегът с тях. И си мисля: цветя, усмивки, желания за жена – тогава проумявам, че целият ми ужас да умра се съдържа в ревнивостта да живея.

Ревнивост към онези, които тепърва ще живеят, и за които цветята и желанията за жена ще съдържат пълния си смисъл от плът и кръв. Завиждам, защото премного обичам живота, та да не бъда егоист.

Какво значение има за мен вечността? Някой ден можеш да си тук, на легло и да чуеш думите: „Вие сте силен, длъжен съм да бъда откровен с вас – заявявам ви, че ще умрете.” Да бъдеш тук, с целия си живот в ръцете, с целия си страх, от който стомахът ти се свива, с тъп поглед. Какъв е смисълът на всичко останало?

Кръв на тласъци напира и тупти в слепоочията и ми се струва, че ще разбия на пух и прах всичко наоколо.

Ала хората умират въпреки волята си, въпреки обстановката, която са си създали.

Казва им се: „Като оздравееш…” – а те умират. Не желая това.

Има дни, когато природата лъже, и дни, когато говори истината. Що се отнася до мен, пред този свят не искам нито да лъжа, нито да бъда лъган.

Искам да стигна докрай в трезвостта и да гледам своя свършек с цялата мощ на ревнивостта и ужаса си. В степента, в която се откъсвам от живота, се боя от смъртта; в степента, в която се свързвам със съдбата на хората, които живеят, вместо да съзерцават небето, което пребъдва.

Да се създава съзнателна смърт, е да се съкращава отстоянието, отделящо ни от света, и да се премине безрадостно към изпълнение, със съзнанието за превъзнасящите картини от един завинаги изгубен свят.

превод: Мария Коева