.

Григор Вачков почина на 18 март 1980 година и е от малцината народни любимци, паметта за които остава неподвластна на времето.

Неговото уникално присъствие в 44 български игрални филма и в запазените на запис театрални постановки, продължава носталгично да стопля сърцата на няколко поколения българи.

Той си остана Гришата и Митко Бомбата – добряк с чувство за хумор и истинска – дълбока и неподправена сърдечност.

Григор Вачков по някакъв свой си и неповторим начин олицетворяваше националния ни характер – нашата привидна грубоватост и в същото време – накърнимата ни душевност. 

Актьорът е роден на 26 май 1932 г. в село Трънчовица. Завършва Лозаро-винарско училище в Плевен, а после – ВИТИЗ.

Веднага е приет на работа в Държавния сатиричен театър, от самото му основаване.

Дебютът му в киното е през 1960 г. в ролята, която се превърна в емблематична за творческата му съдба – като капитан Димитър Бомбов – Митко Бомбата в телевизионния сериал „На всеки километър“ /1967-1971/.

Актьорът получава Златен медал за мъжка роля като Иван Ефрейторов във филма „Последно лято“ /1974 г./. Роля, която му донася и международно признание на фестивала в Сан Ремо, Италия.

През 1977 г. е награден отново за мъжка роля , като Банко във филма „Мъжки времена“ /1977 г./ на кинофестивала във Варна.

Последната му роля – във филма „Мера според мера“ /1981 г./ остава недовършена – поваля го мозъчен удар.

Григор Вачков почина след прекаран инсулт и 6-дневна битка за живот в Правителствена болница. Актьорът издъхва без да дойде в съзнание.

Угасна заразителната усмивка на едно добродушно лице, което сгряваше сърцата само с появата си на екрана.

Тогава той е само на 47. Но ударът го покосява и в крайна сметка го умъртвява!…

Знаех целия Чудомир наизуст. „Че ти – какво, можеш артист да станеш” – казваха приятелите ми. „Аз! Артист! – недоумявах – едно никакво момче, селско”!

Аз исках да стана артист, а не агроном – винар, както искаше земята ни…

Хуморът е най-сполучливото средство за самозащита.

Киното е много по-масово, по-популярно. Но на мене ми е по-добре и по-леко в театъра. Там е истината – в трите измерения. Там имам възможност да погледна всеки един, да обхвана с очи всичко, да се проверя чрез публиката. А в киното се работи слепешком. Резултатът там се вижда много по-късно, когато вече няма възможност за поправка.

Невена Коканова. Тя е чудесен човек. Жалко, че не всички я познават, както аз я познавам. Сътрудничеството ни в театъра с нищо не може да се замени. Такова усещане, такава искреност! Макар че как мога да я отделя от Татяна Лолова, от Стоянка Мутафова – те са големи актриси. Или пък от Кольо Анастасов, Нейчо Попов, Парцалев. Чудесни приятели.

Какво би се получило, ако след невероятния успех на „На всеки километър”, където за всички аз съм Митко Бомбата, се явя между хората като един помпозен, високомерен артист? Че нали зрителят веднага ще се огорчи. Обаянието на героя ми ще изчезне. Обратно, то ми е в характера, аз започвам веднага на ти с човека. Той така иска, както е бил с мене, докато ме е гледал на екрана. Навсякъде аз го удрям по рамото: „Е -е-е, какво правиш!” – разговарям приятелски. Стотиците писма, които получавам са вече съвсем друго, те показват, че не греша.

Едно момиче от Мездра ми изпрати един обемист тефтер – алманах с 30 въпроса, на които ме молеше да й отговоря. Отговорих й заедно с другите мои колеги. Друго момиче от Стара Загора ме моли така да и пиша писмата, че да ги получава винаги в четвъртък. Едно дете от Хасково ми изпрати бурканче със сладко от портокалови кори. А над писмото на ученици от Девин плакахме като деца: “Скъпи другарю Вачков, ми пишеха те. – Научихме, че сте болен от бъбречна болест и нашият клас Ви изпраща боровинков сок”. Изпратиха ми няколко пъти. Аз го изпих с огромна вяра. Тази тяхна чистота не може да не ми помогне.

Аз имам един идеал, един път – на народностното, истинското, земното. Всичко това е споено с един хубав поглед в бъдещето, с чувство за утре, за вдруги ден. 

1970 г.

с Йордан Радичков

с Невена Коканова

със Стефан Данаилов