.

Има неща, които съм заключил в сърцето си…

Чарлз Дикенс е един от най-четените, най-обичаните и най-известни автори в света.

Ако човек реши да потърси негавата вдъхновителка, сигурно веднага би се сетил за Елен Търнън – последна любов в живота му, която срещнал, когато бил на 45-годишна възраст, а тя на 18 години и заради която напуснал съпругата си Катрин Хогарт, към която отдавна бил изстинал.

По-внимателното вглеждане в биографията му обаче ще покаже, че неговата истинска муза в действителност била Мария Бийднел, първата му любима.

През 1830 г. двамата си обещали да се оженят, но семейство Бийднел не одобрявало Чарлз заради по-ниското му социално положение и разорението на баща му.

В интерес на истината, повечето произведения на Дикенс са вдъхновени именно от детството му, голяма част от него, прекарана във фабрика за боя за обувки.

По времето, когато срещнал Мария, Чарлз работел като репортер на свободна практика. А след като бил отритнат от семейството й, той се заклел да стане известен, за да може един ден Мария да съжалява, че е послушала родителите си.

Първоначално Чарлз се насочил към театъра и се записал на прослушване, но настинка му попречила да се яви и така попаднал в редакцията на местен вестник, решавайки да стане писател.

Болката от сломената си любов той трансформирал в творческа сила, намерила най-пълно отражение в романа „Дейвид Копърфийлд“. Героинята от романа Дора олицетворява Мария и чрез нея той й казва:

Ако мога така да се изразя, бях просто пропит от Дора. Не само че бях влюбен в нея до уши, но и цялото ми същество бе проникнато от тази любов. Метафорично казано, от мен можеше да изстиска толкова любов, че в нея би могъл да се удави човек и въпреки това би ми останало достатъчно, за да залее целия ми живот.

„Дейвид Копърфийлд“ излиза от печат през 1850 г. Чарлз се надявал, че след всичкото това време Мария ще прочете тези редове и ще знае, че любовта е още жива в него.

Той дори признава, че понякога вечерно време минавал покрай къщата, където тя живеела, с надеждата да я зърне. Така изминали още 5 години…

Един ден през 1855 г. писателят, който вече бил придобил безмерна слава, преглеждал десетките писма от почитатели, които бил получил. Той не обичал да ги чете.

Но изведнъж на плика на едно от писмата видял познат почерк! Било писмо от Мария… Съдържанието му не е известно, нито какво я е подтикнало да му пише, но може да се предположи, че е било тъкмо прочит на „Дейвид Копърфийлд“.

Чарлз й отговорил веднага и двамата си разменили още няколко писма. Ето какво се казва в едно от тях:

Има неща, които съм заключил в сърцето си и мислех, че никога повече няма да ги извадя на бял свят. Но ето, че днес отново Ви пиша и те са там! Вие бяхте Слънцето на най-невинните, най-страстните и най-тъмни дни от моя живот и мечтанието, с което живеех, пречисти сърцето ми и ме направи търпелив и упорит – Вие бяхте тази мечта… Но Вие вече знаете това. Веднъж или дваж съм се надявал, че сте прочели книгата и сте си помислили: „Колко силно ме е обичало онова момче и как ярко мъжът сега си спомня това“…

И в следващо писмо допълва:

О, погледнете какво съм таил в себе си, въпреки всичкото време, въпреки всички промени.

Дикенс поканил Мария да се срещнат. Липсват подробности относно срещата, но е известно, че вместо образа на някогашната лелеяна любима, пред писателя се изправила една жена на средна възраст, у която било останало твърде малко от моминската красота и Дикенс не могъл да понесе това.

Може би е щяло да бъде по-добре тази среща никога да не се бе състояла, но любовта е търпелива, а сърцето иска непременно да владее обекта на нашите чувства, без да може да разбере, че невъзможните, несбъдналите се, недостижимите любови са тези, които тласкат човека към изпълнението на едно велико начинание и често пъти носят много по-голяма полза от осъществената и споделена любов, която, щом бъде получена, губи от своята магия.

След срещата Дикенс отказал да се види повече с Мария.

Отговорил на няколко нейни писма с напълно студен тон. Музата го била напуснала и той се опитал да я замени с Елен Търнън, но дори тръпката към нея не могла да се сравни с нещо, пазено толкова дълго в сърцето…

из „Докато сърцето се надява“, Инна Учкунова