.
Студен януарски ден. Бай Игнат се беше наредил на опашката в малкия селски магазин. Рано сутрин там се събираха много хора. Говореха си, обсъждаха политиката, футбола и много други неща.
Всеки идваше подготвен с някаква информация, която представляваше интерес за другите. Знаеше се кой е починал, кой се е развел, защо на някой децата му не идват, кой колко пенсия получава. На опашката на селския магазин се знаеше всичко. Дори да нямаше какво да пазаруват, хората идваха и се срещаха един с друг там.
Бай Игнат взе хляба от магазинерката, купи си и цигари, плати и излезе от магазина. Потрепера, беше много студено.
Тръгна към своята къща, която не беше близо. Той вървеше бавно, стъпвайки в натрупалия сняг. Огледа се от двете страни на улицата и пресече. Зад него се чу лай.
Възрастният мъж се обърна и видя едно измършавяло куче. То вървеше след него и се оглеждаше плахо. Сигурно е било домашен любимец, но когато е пораснало е захвърлено на улицата. Бай Игнат направи една снежна топка и я хвърли към кучето.
– Чиба! Чиба! – извика той. – мамицата ти бясна! Няма къде да ходиш, тръгнало си подире ми!
Кучето подви опашка и тръгна в обратна посока. Мъжът продължи да върви напред. Студът го накара да забърза крачките си. Единият му крак се подхлъзна на леда, тялото му се завъртя настрани и бай Игнат падна на земята. Той усети силна болка в едната си ръка, която бе останала под тежкото му тяло. Извика за помощ, но нямаше никой наоколо.
Сняг беше влязъл през яката на якето му и гърба на възрастният мъж бе мокър. Той се мъчеше да се повдигне, но нямаше сили. Болеше го, а и студът го изтощаваше.
Бай Игнат повдигна главата си и видя кучето, което малко преди да падне бе изгонил. То обикаляше около неподвижния мъж и скимтеше. Дърпаше го за панталона, след това дишаше в лицето му, сякаш да го стопли. Бягаше напред, назад. Изриваше с лапите си снега около човека и отново почваше да тича. След като разбра, че е безпомощно, кучето започна да лае. Отначало тихо, после по-силно.
Но наблизо нямаше хора, които да помогнат. Всички бяха или в магазина или в топлите си домове. Възрастният мъж чувстваше болка вече не само от падането си, но и от студа. Усещаше, как му замръзват ръцете. Сняг беше влязъл и в краката му и ги бе намокрил.
Кучето го дърпаше за якето, но бе безсилно. Тогава то започна да тича обратно по улицата, по която вървяха насам. Не срещна никой по пътя си. Накрая се спря пред магазина. Лаеше със всичката си сила, която имаше. Един мъж от опашката каза:
– Това куче не ми харесва. Нещо се е случило. Вижте как бяга ту напред, ту назад. Сякаш иска да ни каже, да ни обърне внимание да идем някъде.
Този човек, заедно с негов приятел, излязоха от магазина. А кучето беше подивяло от нетърпение да ги заведе там, където имаше някой в беда. Те тръгнаха след него и не след дълго бяха при падналия в снега мъж.
– Какво стана, бай Игнате?- попита единият от тях. – Какво се случи?
– Паднах лошо. Подхлъзнах се на леда и ето. И не мога да стана. Замръзнах.
Двамата мъже го повдигнаха, изтупаха снега от дрехите му. Сложиха шапката му и по-младият мъж каза:
– Ти, бай Игнате, се благодари, че се е случило да паднеш, когато наблизо е било това куче. Ако не беше то, никой нямаше да разбере, че си в беда. Хайде, прибирай се, че бързаме!
– Благодаря ви, момчета, аз мога и сам да се прибера. – каза пострадалият човек. – Довиждане и още веднъж, благодаря!
Двамата мъже си тръгнаха, а кучето се умилкваше в мокрите крака на бай Игнат. Старият мъж тръгна към своята къща, навел глава. Сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Той погледна към мършавото куче. Топлите очи на животното топяха леда и омразата в душата на коравосърдечния селянин. Извади ръцете си от джобовете, погледна към небето и извика:
– Господи! Господиииии! Защо толкова късно разбирам, че човещинката не е в нас хората? Кажи, Господи!
Бай Игнат седна на прага на вратата. Кучето се сгуши в краката му. Старецът се разплака. Сълзите му се стичаха върху главата на новия му приятел и се събираха в себеотдайната кучешка душа. То бе забравило хокането на човека. Не си спомняше как бе замeряно със снежната топка. За него най-важно бе да стопли човешкото сърце. Бай Игнат погали кучето по главата и извика през сълзи:
– Хайде! Хайде влез, запалил съм печката. Не се дърпай, вече няма да дам никой да те докосне.
Двамата приятели влязоха в стаята и дълго стояха неподвижно в тишината на топлината. Мъжът нахрани кучето и легна. Усмихна се, беше щастлив. Намери приятел там, където никога не бе очаквал. Там, при животните, където човещината сякаш е по-силна отколкото при нас, хората.
Бай Игнат заспа, изтощен от студа и болката. А кучето, легнало до печката, уж дремеше, но с едното си око поглеждаше към новия си стопанин, пазеше го.
Пазеше го така, както се бранеше човещината в кучешката си душа.