.

Калин Божидаров Коцев е роден на 20 февруари 1976г. в град Враца. Завършва спортно училище с профил футбол в родния си град. Висше образование завършва във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”, специалност “Български език и история”. Работи в Перно Рикар България.

Щастлив съпруг и горд баща на трима синове. Син е на покойния вече поет и писател Божидар Коцев. Автор е на поетичната книжка “ПО ИЗГРЕВ” и съставител на обемния поетичен том на своя баща Божидар Коцев – “ВЪРХОВНО Е ДА СЕ ЖИВЕЕ”.

КОГАТО СЕ ВГЛЕДАМ НАВЪТРЕ ДЪЛБОКО

И под път, и над път, доброто ме среща,
тогава, когато душата е веща.
Когато с очите си гледам навънка,
животът е сън и поредната спънка.

Когато се вгледам навътре дълбоко
се будя от сън и политам високо.
Тогава животът ми става изкуство,
защото ме води любовното чувство.

А то е дълбоко в сърцето ни скрито.
Понеже е крехко, е с броня покрито.
Понякога толкоз усърдно го крием,
че изпитваме трудност да го открием.

Затуй и човек предпочита да мрази,
без да съзнава, че душата му лази.
А колко е просто с любов да се диша.
Когато мисля така, стихове пиша.

ПОВЕЧЕ ДА ДАВАМЕ ТРЯБВА.
ТАКА ЖИВОТЪТ ЩЕ НИ РАДВА.

Човек си вярва, че е пъпа на света
и че всичко се върти около него.
Каква заблуда само, фалш и суета.
Колко измамно е неговото его.

Когато млад си чувстваш се могъщ, велик
и си мислиш, че светът ти е в краката.
Не осъзнаваш, че живееш само миг.
Че накрая ще загубиш ти играта.

Грабиш с всички сили, трупаш и складираш,
вместо да споделяш, щедро да раздаваш.
Сам дошъл си на света и сам умираш.
Само кал и пръст от себе си оставаш.

И едва в последния си път разбираш,
че не си живял човешки, както трябва.
Но дали душата може да намира
друг шанс – повече да дава и да радва?

ПО ИЗГРЕВ

Да се събудя сутрин рано
за мен е щастие голямо.
Когато слънцето посрещам,
блажени чувства аз усещам.

Поглеждам с радост към морето,
където среща се с небето!
И само тук по изгрев мога
в очите да погледна Бога!

Притихвам! Господ ми говори,
показал се из чудни двори.
Огрял света от Божи замък,
дарява ме с любов и пламък.

ДОШЛИ СМЕ ТУК ОТ НЕБЕСАТА

Обичам Слънцето, Луната!
Благословена е душата
с магията на светлината
да бъде част от красотата.

И не случайно, че очите
с любов поглеждат към звездите.
Нали сме гости на Земята.
Дошли сме тук от Небесата.

ЖИВОТЪТ Е СЕГА И ТУК

Ще продължи да се върти Земята,
когато си отидем и ни няма.
И пак ще светят Слънцето, Луната,
а нас ще глътне празнота голяма.

Светът е мъдър, никога не страда.
За минало и бъдеще нехае.
Човече, да живеем днес с наслада!
Животът е сега и тук – това е.

ЩАСТИЕТО Е НАЙ–ПРОСТО НЕЩО

Щастието е най-просто нещо.
Търсиш ли го – от тебе бяга.
Искаш да го имаш най-горещо,
пък сякаш пъдиш го с тояга.

Щастието е най-просто нещо.
Щастлив си ти едва тогава –
щом за него даже се не сещаш.
Не го ли дириш – с теб остава.

МИСЛИТЕ НИ СА КАТО ЗВЕЗДИТЕ

Мислите ни са като звездите,
светят ни, дори да са умрели,
проектират ни съдбата, дните,
на живота днешен са темели.

Деликатен съм и осторожен,
бдителен към всяка моя мисъл,
към небето вдигнал взор набожен,
знам, че Бог с добро ме е орисал.

Мислите ни са като звездите,
блясъкът им в бъдещето свети.
Ако утре сбъднат се мечтите,
снощи са преминали комети.

ЧОВЕК ОТ МНОГО НЯМА НУЖДА

Няма по-голяма несполука
да те яде отвътре алчността,
стане ли така си сгазил лука,
изгубен си, човече, за света.

Човек от много няма нужда,
богатството му е в душата,
когато сутрин се събужда
с любов към хората, земята.

А златният прашец е злото.
Надявам се, не се обиждаш.
Когато влезе ти в окото,
в беда си, пречи ти да виждаш.

ЧОВЕКЪТ Е ЩАСТЛИВ С ДЕЛА ДОБРИ

Животът на човека – хвърлен зар.
Душа на тяло става господар.
Да поживеем с обич и с добро!
Така от нас ще бяга всяко зло.

Животът на човека – Божи дар.
Душата в тялото разпалва жар.
Припламва, тлее, пука и гори…
Човекът е щастлив с дела добри.

ВЪРХОВА ПОБЕДА

Да успееш да се размножиш
преди оттук да си заминеш,
част от себе си да споделиш,
щастлив така ще се споминеш.

Щастлив, че даже да те няма
с очите твои син ще гледа.
В житейската ни панорама
това е върхова победа!

ЩАСТИЕТО ПЪЛНО Е ОТВЪД

Всичко хубаво е твърде крехко!
С години бориш се за него!
И само да си кажеш: ”Взех го!”
Ръка разтворил питаш:”Де го?”

Зная, че това не е случайно.
Човек призван е да се бори.
Усилието за нас е трайно.
На ти със него си говорим.

Такава е съдбата човешка.
Борбата е Земния ни път.
Участта ни тук е твърде тежка.
Щастието пълно е отвъд.

ЖИВОТЪТ Е НЕПОВТОРИМ!

Когато си отиваме от този свят
се разделяме с любими, скъпи хора.
Завинаги си тръгваме и без възврат
се разливаме в небето и в простора.

И ние никога не ще се срещнем пак
в такава точно форма – проявление.
Животът, казват, е един и няма как –
да го живеем с обич, с вдъхновение!

И може пак след време да се преродим,
но ще бъде всичко толкова различно.
Животът ни е кратък миг неповторим.
Да го изживеем отговорно! Лично!

КОГАТО ХОРАТА ОБИЧАШ

Кога животът има смисъл?
Когато води те в делата
онази чиста, свята мисъл:
“За другите да са благата”!

Тогава всичко се нарежда.
Добрия Бог ти се усмихва.
С любов когато ти поглеждаш.
Вселената ти връща с лихва.

Когато хората обичаш
към твоя дух човеколюбив
Доброто с всички сили тича
и те прави истински щастлив.

ЕДИН ЗА ВСИЧКИ – ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!
МИР, ЛЮБОВ И ЧОВЕЩИНА! АМИН!

Ний роби сме на шеметна цикличност –
в кръговрата мрем за да се родим,
но не разбира скромната ни личност,
че всички свързани сме до един.

До болка сякаш всичко се повтаря…
Тук живеем хиляди животи…
Аз мисля, че кръгът не се затваря
и си теглим все едни хомоти.

А пред нас са толкова възможности!
Само мъдрост и любов ни трябва!
Но се мъчим в пагубни тревожности
и брутално егото ни грабва!

Ще научим все някога урока:
“Един за всички – всички за един!”
По костите си – планина висока –
към свободата на духа вървим!

ТЪГА В РАДОСТТА

Всеки напуска Земята добра.
Звезда се спуска…Излита душа…
Губиш, печелиш след тежка борба.
Какво ще намериш? Мрак? Светлина?

На всяко начало идва края.
Скръб или радост носи безкрая?
Какво ме чака? Още не зная.
Тук или там оказва се рая?

С радост всеки път влизам в морето,
но гледам с тъга горе в небето.
Търся това безвъзвратно взето,
за което боли ме сърцето.

ЛЕКАРСТВО ЗА ДУШАТА

Когато слънцето изгрява
вълшебно зрънце в теб посява.
Хубаво е да го споделиш.
Хора повече да заразиш.
Но не със завист, гняв и злоба,
защото те ни вкарват в гроба.
А с любов, човечност, светлина –
лекарството за всяка душа.

УНИЩОЖАВАМЕ, РУШИМ!
КЪМ ГИБЕЛ ДРУЖНО В КРАК ВЪРВИМ!

Човечеството пет пари не дава.
Мърси водата, въздуха, земята.
След себе си Содом, Гомор оставя.
Търпи ни още Бог с надежда свята.

Време дава ни да се осъзнаем.
Благата земни са незаменими.
Ако не, в мъки страшни ще се каем,
но късно ще е вече за “Прости ни”.

Човечеството пет пари не дава.
Мърси водата, въздуха, земята.
Без жал красивото унищожава.
И гибел също готви му съдбата.

РОДНА МАГИЯ

Човешката душа сама избира…
Къде да се роди на този свят?
Тя сила, чар и красота събира
за да споделя родна благодат!

Най-обичам моя чуден роден край!
С бащината свята скъпа къща!
Те за мен са повече дори от рай!
Обожавам в тях да се завръщам!

Земя на трижди силните трибали!
На горди балканджии и предци!
Земи, които в мене са посяли
любов, човещина и рой мечти!

С магията на мястото ми родно
по света прекрасен обикалям…
Душата си раздавам благородно
и за хората звездите свалям!

Най-величествен на нашата Земя
за мене е Врачанският балкан!
Благодарен съм, че моята душа
да се роди избира точно там!

ДУШАТА, ВЯРВАМ, ЧЕ СЕ ВРЪЩА!

Аз знам, че смъртта е неизменна,
рано или късно всички ние,
ще напуснем орбитата земна,
нови хоризонти ще открием.

Вече нямам баба, дядо, татко!
Всички те отидоха при Бога!
Сякаш поживяха твърде кратко!
Да ги срещна пак дали ще мога?

Жив съм още! Спомените имам!
Старая се да бъда като тях!
С пълни шепи радости да взимам,
преди да се превърна в шепа прах!

И за мен така дано се сещат,
и да искат да ми подражават,
в трима синове кръвта гореща
да тече със сила продължава.

Всичко е в динамиката свята –
идваш, тръгваш си и пак се връщаш…
Днес си син, друг път си пък бащата!
Връща се душата в друга къща.

И ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТНАЧАЛО

С напредването на възрастта ми
чувствам свободата на духа ми.
Смъртта не е последна граница,
а поредната нова страница.
Годините променят външността
на тленно видимото, на плътта,
но моя дух, що диша вътре в мен,
го има от преди да съм роден.
И дори когато спра да дишам
той ще си върви по своя ниша
и ще следва пътища безкрайни
по земите знайни и незнайни.
Духът обича да постига цел,
за него няма граници, предел,
минало и бъдеще изчезват,
в настоящето духа се вглежда.
Смъртта за него не е враг жесток,
а е почивка дадена от Бог
и когато друга цел съзира
от Небето на Земята спира.
След всяка мъка, всяка тревожност
духът вижда нов път и възможност,
нови цели и нови задачи,
през Вечността неуморно крачи.
Тъжен си тръгва той от човека,
но го очаква друга пътека.
Всеки край носи ново начало.
И всичко започва отначало.