.

Най-тежката присъда, която може да преживееш е тази на душата ти. Да си заклещен между стените на собственито си тяло. Да чуваш единствено ударите на сърцето си – като звук на камбана, предвещаваща будна смърт.

Ти си затворник на мислите си. Толкова си слаб, че всяка една идва като неканена гостенка, за да се настани и да помогне за падението ти. Да го направи още по-силно и още по-болезнено.

Не знаеш кое е правилно и кое не е. Нямаш реална представа за света, за обстановката, за климата, за времето. Не знаеш кой си, нито кой си бил.

Знаеш кой не искаш да бъдеш и точно това знание те прави много повече точно този човек. Няма мечти, няма идеал за светло бъдеще.

В тъмницата на душата няма прозорец.

Наказан си да преживяваш всяка една своя слабост и всеки един свой страх отново и отново, сякаш за да откупиш греховете си. Онези грехове към самия теб. 

За онези моменти, в които си помисли, че си много повече отколкото всъщност си. Ти си никой и всяка следваща секунда, в която се опитваш да се бориш с присъдата си, те прави все повече нейн роб.

Болката ти харесва? Нали? Преживявай я! Изживей я! Заедно със самотата си. Ти си сам.

И знаеш ли кое е най-гадното? Толкова си сам, че в този момент нямаш дори и себе си. Ако разполагаше със себе си, вече щеше да си се измъкнал. Ти никога не би позволил да паднеш толкова ниско. Никога не би позволил да бъдеш толкова много изгубен. Проклятие ли? Карма? Съдба? Път? Урок? Изживей го!

Битката със собствената ти душа е най-жестоката битка. Твоето отстъствие е най-болезното отсъствие. Раздялата винаги е коварна. Промяната идва само с цената на голяма болка и на голяма рана. И на раздяла.

Каква ли ще е промяната от раздялата със себе си? Какво ли ще донесе тази рана? Кой си? Спомняш ли си? В този момент можеш да бъдеш всеки. Достатъчно луд си, за да можеш да бъдеш всеки.

И знаеш ли какво – ако преживееш и това, ти не си човек. Ти си нещо вселенско, различно, магия.

Промяната, голямата промяна винаги идва болезнено. Нали се сещате за процеса, в който какавидата се превръща в пеперуда? А сещате ли се и за родилните мъки, плача на бебето и цялата болка от този процес, който е последван от най-голямата радост след това? Смисъл, емоция и нов живот.

Боли, зверски боли. Раздиращо, разпокъсващо, зверски боли. Боли до изнемога, до липса на въздух, до загуба на памет, припадък. Но след това си друг. Всичко е друго. И онзи живот, който си живял преди остава зад гърба ти. Започва новия ти живот.

Защото понякога умира старата ни душа, за да се роди в нова. Пак същата, но по-голяма – да издържи на обема на мечтите ни.

Защото когато си пораснал достатъчно много и си станал един огромен човек, малката душа заспива, за да се събуди пораснала.

И боли, зверски боли. И нищо не е същото, и ние не сме същите. Пашкула пада. Чува се само плача на новороденото – жадно за живот. Върнало се от мъртвите…

Автор: Силвия Крумова

Повече от Силвия Крумова можете да видите на silviamica