.

Никога не трябва да се стремим към любовта като средство за разрешаване на проблеми.

Когато любовта се контролира от егоистични интереси и цели, когато е изкуствено създадена за решаване на конфликти, самата й същност се опорочава, защото отпада фундаменталното изискване за съществуването й. 

Любовта не може да бъде импровизация, милосърдие, навик, закачалка за илюзии. Любовта, ако е истинска, трябва да е над всички тези неща.

Тя трябва да протича на по-високо ниво. Ако индивидът може да решава проблемите си с помощта на любовта или да удовлетворява личните си нужди като естествен резултат на една връзка, това би било чудесно.

Човек трябва обаче да разгледа и степенува по важност мотивите си и да осъзнае, че не може да търси в любовта начин за разрешаване на проблеми.

Тъкмо обратно, ако любовта се яви, дори когато човек има трудности, самото й съществуване ще му помогне да ги преодолее.

Истинската любов трябва да бъде неегоистична, иначе ще се превърне единствено в средство за манипулиране на другия с цел да се извлече лично удоволствие.

Индивидът в този случай възприема само външна поза на влюбеност и я използва за преследване на собствените си интереси без да се съобразява с другия.

Обикновено когато един мъж или една жена търсят партньор, мотивът не е любов, а надежда, че ще намерят човек, с когото може да създадат любов.

Индивидът обаче не разглежда такава връзка от гледна точка на значението на любовта, а от гледна точка на личните изгоди, които ще извлече.

Сексуално удовлетворение, избягване на самотата и чувство за тревожност, икономическа сигурност – това са някои от най-често срещаните мотиви както при мъжете, така и при жените.

Има и случаи, когато хората се стремят към любовта заради самата нея с цел да задоволят някаква романтична фантазия, откъсната от действителността, без да имат представа какво ще се случи след първоначалната фаза на романтичната връзка.

Те се стремят единствено да изживеят любовна фантазия без конкретно определение.

Най-важното е, че любовта не може да бъде натраплива, нито резултат на невротични конфликти или освободени нагони.

Натрапливият израз на любовта не се среща в природата. Такъв израз на любовта е измислица и индивидът изпълнява тази роля, защото се страхува от болезнени последици. Човек, действащ по вътрешна принуда, прибягва към самоизмама и е готов да повярва, че наистина знае и харесва ролята си.

Силата на отчуждението му е толкова голяма, че той напълно забравя натрапливостта на поведението си и се самоубеждава, че всъщност действа по собствена воля.

Тежестта на самотата е силен подтик за влизане в измамна връзка – човек вярва, че така ще облекчи самотата си. 

Тъкмо затова индивидът се предава на новия обект на любовта си със страст, която трябва да убеди другия, че е влюбен до уши, докато всъщност той търси единствено начин да уталожи вътрешната си тревога.

В проблема на любовта и самотата са намесени няколко елементи: комплекс за малоценност, слабо Аз и дължащото се на тях безпокойство.

Чувството, че не принадлежи на никого, че е откъснат от хората, принуждава индивида да се стреми към любовта като начин за отдаване и принадлежност, за да се избави от изолацията си.

Има два вида самота – естествена и невротична. Нормалната самота подтиква уравновесения и психологически здрав човек да иска да сподели преживяванията си с други хора.

Невротичната самота е резултат на нарцисизъм, срамежливост, комплекс за малоценност или травматични изживявания в детството. Индивидът сам създава невротичната си самота.

Той се откъсва от хората, изолира се от света, дава причини да бъде считан за различен и отчужден, откъснат, отделен от собствената си емоционална действителност.

Когато такъв човек стане част от двойка, той успява да постигне някаква връзка с външния свят посредством партньора си и мисли, че е победил ужасната си самота. Такъв съюз не е създаден и подхранван от любов, а от невротична нужда.

Любовта не предлага истинско решение на проблема на самотния невротик – тя е само прикритие.

Индивидът не разрешава екзистенциалната си позиция като живее чрез друг човек. Той е повече или по-малко в положението на тежко болен, свързан към машина, която по някакъв начин поддържа живота му.

Такава връзка е породена от сатанинска, фалшива любов – форма на лъжеобщуване, чието неравновесие предизвиква манипулация и себичност.

Тази ситуация се среща при индивиди, преследвани от вътрешна тревога поради самота и при всички хора с нездрава и небалансирана душевност.

Те също като паразити несъзнателно се прилепват към здравия, за да се хранят от емоциите и жизнената му сила.

Такива индивиди не обичат истински никого освен себе си и като всички паразити не дават нищо от себе си. Те знаят единствено да искат.

Съществуват два класически типа самотни невротици: тези, които са много разглезени от единия или двамата родители и се чувстват изоставени, когато вече не получават такова внимание, и други, които са били лишени от обич и зашита в детството и оттогава изпитват вътрешна тревога поради самота.

Никой от тези два типа не е способен истински да обича; те използват другите единствено като средство за връзка с външния свят.

Те са убедени, че интересът им към другия представлява истинска любов, но здравият в такава връзка всъщност понася голяма вреда, тъй като поради своята честност, наивност или простодушие, не разбира, че е използван, а ако накрая го осъзнае, той най-вероятно ще се помъчи още повече да защитава партньора си и да му помага, воден от нежността, която изпитва към него.

Понякога тази жертва е толкова голяма, че здравият индивид се отказва от самоличността си и изцяло се предоставя, за да задоволи потребностите на другия.

Тук ние не търсим решение на проблема със самотата, а по-скоро смятаме за нужно да предупредим за опасността от създаване на връзка като средство за търсене на контакт с външния свят.

Какво става, когато се свържат двама еднакво самотни и празни хора? Тази ситуация не е по-различна от гореописаната, като се изключи обстоятелството, че в такава връзка ще е по-трудно да се запази измислицата за любовта.

Тук имаме двама души, които търсят любов, приятелство и реализация, като никой от тях не е в състояние да предложи тези неща.

Връзката напомня двама гладни, никой от които няма храна или двама съдружници без капитал.

Тъй като съдружниците не са в състояние да се задоволят взаимно, те може би ще тръгнат по лесния път на сексуалното чревоугодничество.

Макар да носи временно удовлетворение, то неизбежно причинява отегчение и поражда чувството, че другият губи интерес, щом моментното удоволствие премине.

И двамата изживяват надежда и разочарование. Надяват се, че нещата може да потръгнат чудесно, а после се разочароват, защото разбират, че това няма нищо общо с действителността.

Ситуацията може да продължи неопределено дълго или да се превърне в постоянен фактор в живота на двойката. 

Травмираните от самотата индивиди изискват прекомерна обич от партньорите си и постоянни доказателства за всеотдайността на другия.

Тези изисквания може да са толкова мъчителни и затормозяващи, че подложеният на тях човек се чувства преследван.

Двойката, страдаща от този проблем, може да потърси други начини за намаляване на напрежението, например активен светски живот, за да прикрие мрачната си самота.

Но изкуствените решения са незадоволителни. Те са външни начини за потискане на вътрешни проблеми и така основният конфликт се запазва неопределено дълго време.

Ако индивидът е неспособен да се чувства добре със самия себе си, той няма да намери утеха в другите.

Вътрешното опустошение не може да се разсее с помощта на външна компания – решението на проблема ще дойде със зрелостта и правилното развитие на Аз-а.

Из „Наука за любовта“