–
КАЖИ МИ
Когато тъгата ти разкрива се в цялост,
когато старее всяка клетка от тялото,
когато не искаш да си тръгваш от спомена –
кажи ми, моля те, на мене кажи,
кой ще разкаже, че някога
си съществувал в човек,
бил си цял,
макар и за малко?
Когато усмивката широка не е, а вяла,
когато не докосваш света, ако е в бяло,
когато отричаш живота и дишаш в спомена –
кажи ми, моля те, на мене кажи,
как ще докажеш, че някъде
си обичал човек,
че си дал
и това не е най-жалкото?
БОДЛИВА ТЕЛ
(до мен)
Болката в гърлото,
наистина премълчавана
и дози ярост, преглъщани,
събирам ги, възпирам ги!
Заради подхвърлени думи,
от дълбокото, черното в теб
до уязвимото най-вътре. Мен.
Сега губя пътя
в посоката ти.
Болката в гърлото
стиска, хваща и дращи,
като ръжда по бодлива тел.
Посрещам раните по плътта.
Капят капки кръв. Ситно.
Дълбая отново, сподавям се
зад подивелите думи.
Жигосват мен, хапят теб,
жадни за мъст другаде…
Болката в гърлото
моя е и моя остава.
Стрелям, нямам мишени,
а теб порязвам и поразявам –
така се погубвам само.
Целта ми не носи очите ти,
а в тях съм завинаги.
Отразен, там ще остана
и ще съм болката.
Докато не открия пътя в посоката ти.
Престореност съм
в чужда походка,
ниско приведена,
прегърбен изглеждам.
Себе си не подреждам,
сега дистанциран,
притихнал
в преценка се плъзвам,
подхлъзвам се.
С фаланги оголени,
на палци, на босо,
напред едва устоявам.
Вдишвам и притаявам
своето колебание,
непознат в трансформация.
Подпис съм в отпечатъци.
Преглъщам крясъка
и съм мисъл неуловима.
Все повече се снишавам,
престаравам се,
но приближавам се
като сянка в сянката
на черна котка –
полумрак през деня.
Крадец на смисъла от съня.
Умиращ стенен часовник,
останал без парадигми
бия поредно нещастие.
Търгувам първо причастие,
обличам последна повеля
като камбана в неделя
след опит за кражба,
гладуващ от жажда
в писмо от бутилка,
с избелели страници,
но все пак пътувам.
С отражението се ръкувам
и искам да го открадна.
Надсмива ми се с усмивка,
на слабостта ми се наслаждава.
Започнал съм, продължавам,
треперя в недоумение,
следи ме жива луна
през прозореца се привежда,
продължително ме разглежда.
И тя стъпва на пръсти,
как дяволски същото е,
изследва ме с чужда походка,
приветства находката.
Осветява ме в жълто.
Уплахът разпознава,
улика съм непроменима.
Уловен съм и уязвим съм,
докосва ме светлината.
Изчезвам със отражението.
Тъгата удря стените.
Отчупвам се от ъглите.
Мислите се разбягват.
Някой страховито
пълзи и скача през мене.
Разделям се в половини,
не успявам да се измъкна
да избягам не мога
и не дишам. Не мисля.
Така оставам. Слисан,
притиснат в стената,
свое зазидано минало
погълнато в огледало.
Ослепявам до бяло.
Оглушавам от шум.
Атакуван от цялото,
в света се изтривам.
С пропадане ме пробива.
Инициативата – неуспешна.
Заривам в грохота
и последния свой вик.
Обявен съм за издирване.
Разхвърлян ум се нарича блогът на Симеон Аспарухов, който можете да намерите във ФБ и който е една от най-интересните страници за поезия в социалната мрежа.
Симеон е роден на 31 май 1977 г. в София. Завършва средното си образование в 145 СОУ, а след това се дипломира като данъчен и митнически посредник в системата на Българска търговско-промишлена палата.
Това, заради което ние му обръщаме внимание, е творчеството му. Стихотворения му са публикувани в електронните издания Нова социална поезия, „Е-същност“, „Manu propria“, както и в алманах за балканска поезия, издаден в Сърбия. Бил е курсист в творческа академия „Валери Петров“.
През 2017 г. излиза от печат дебютната му книга, носеща заглавието „Дни за обичане“ (изд. „Фабрика за книги“) под редакцията на Ива Спиридонова. Заедно представят творчеството си в различни градове в България.
През октомври 2017 г. е премиерата на „Дни за обичане“ с участието на актьорите Милица Гладнишка и Симеон Владов.
Освен с поезия, се занимава с изобразително изкуство, фотография и музика, като прави различни музикални сетове и компилации.
Вижте още: Всички метафори за любов не скриват неграмотността на езика на тялото – ИВА СПИРИДОНОВА