.

Рядко можеш да срещнеш необикновен или интересен човек. Този факт е повече от дразнещ, той е постоянен шок за мен. Прави ме един проклет мърморко. Всеки може да бъде проклет мърморко и повечето са. Помощ!

Вече ми е писнало да пиша за поети. Ще добавя само,че те сами си го начукват, щом живеят като поети, а не като нещо друго.

Бил съм обикновен работник до петдесетата си година. Бил съм в кюпа с другите хора. Никога не съм твърдял, че съм поет.

Е, не казвам, че да си изкарваш хляба с труд е нещо велико. В повечето случаи е ужасно. И често се налага да браниш скапаната си работа със зъби и нокти, защото има двайсет и пет други, които чакат за мястото ти.

Разбира се, че е безсмислено, разбира се, че те смачква. Но пребиваването в тая помия, струва ми се, ме е научило да не се занимавам с глупости, когато пиша.

Мисля, че от време на време човек трябва да пълзи в калта, мисля, че трябва да знаеш какво е затвор, какво е болница.

Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни.

Мисля, че животът с побъркани жени се отразява добре на гръбнака.

Мисля, че след като си бил в менгемето, започваш да пишеш с радост и облекчение.

Казвам го, защото всички поети, които съм познавал, бяха безгръбначни, подлизурковци. Те нямат за какво друго да пишат освен за собствената си егоистична мекушавост.

Не знам за другите хора, но когато се наведа да си завържа обувките сутрин, си казвам: „Боже милостиви, и сега какво?“. Животът ме ебава, изобщо не се разбираме с него.

Налага се да го преглъщам по малко, не мога да го погълна целия. Все едно да гълташ кофи с лайна.

Аз не се състезавам с никого, не мисля за безсмъртие, то не ме интересува. Важно е ДЕЙСТВИЕТО, докато си още жив.

Вратата, която се отваря под слънчевите лъчи, конете, които се гмуркат в светлината, жокеите, храбрите дяволчета с ярки екипи, впрягат усилия, успяват.

Красотата е в движението и в дързостта. Майната й на смъртта. Всичко е днес, днес, днес! Йес!

Повечето хора не са готови за смъртта. Тя ги шокира, ужасява ги. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има.

Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и й говоря: „Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам“.

В смъртта няма нищо трагично, както няма нищо трагично и в растежа на едно цвете.

Трагичното не е смъртта, а животът, който хората живеят или не изживяват до смъртта си. Те не ценят живота си, пикаят на собствения си живот. Направо го осират. Тъпаци.

Мислят само за шибане, за филми, за пари, за семействата си, за шибане. Главите им са пълни с бръмбари.

Приемат Бог, без да се замислят; приемат света, без да се замислят. Скоро забравят да мислят, остават да мислят други вместо тях.

Главите им са пълни с бръмбари. Хората са грозни, говорят грозно, ходят грозно. Пусни им великата музика на вековете и няма да я чуят.

Смъртта на повечето хора е една фалшификация.

Вече не е останало какво да умре.

„Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба“

ДИНОЗАВРИЯ, НИЕ

родени ей така
в това

щом тебеширените лица се усмихват
когато г-жа Смърт се смее
когато асансьорите спират
когато  политическият ландшафт се разтваря
когато момчето на касата в супермаркета има диплома за висше образование
когато мазната риба изплюва мазната си плячка
когато Слънцето се е скрило

ние сме
родени ей така
в това настояще
в тези необуздано луди войни
всред гледката от разбити прозорци на фабрики от пустота
в барове, където хората вече не говорят помежду си
в юмручни сбивания, завършващи със стрелби и наръгвания
родени в това настояще
в болници, които са толкова скъпи, че е по-евтино да се умре
с адвокати, които те таксуват толкова много, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците затворени
в място, където масите издигат глупци до богати герои

родени всред това
ходещи и живеещи всред това
умиращи поради това
заглушени поради това
кастрирани
развратени
лишени от наследство
заради това
заблуждавани от него
използвани от него
ядосани на това настояще
подлудени и поболели се от него
превърнати в насилници
oбезчовечeни
от това настояще

сърцето е почерняло
пръстите посягат към гърлото
към пистолета
към ножа
към бомбата
пръстите се устремяват към студен бог

пръстите посягат към бутилката
към хапчето
към праха

ние сме родени в тази скръбна непоносимост
ние сме родени в 60-годишен държавен дълг
на който скоро няма да можем да плащаме дори и лихвите
и банките ще изгорят
парите ще бъдат безполезни
ще има явни и ненаказани убийства по улиците
ще бъде време на въоръжени до зъби и на скитническа сган
земята ще бъде безполезна
храната ще ни дава все по-малко
атомната централа ще бъде превзета от тълпата
експлозии постоянно ще разтърсват земята
създаваните роботи-мъже ще се дебнат помежду си
богатите и избраните ще гледат от космически платформи

Адът на Данте ще изглежда като детска площадка
Слънцето няма да се вижда и винаги ще бъде нощ
дърветата ще умрат
цялата растителност ще умре
облъчените мъже ще поглъщат месо на облъчени мъже
морето ще бъде отровено
езерата и реките ще изчезнат
дъждът ще бъде новото злато

тъмният вятър ще разстила смрад от гниещи човешки тела
гниещи тела на мъже ще смърдят в тъмния вятър

и последните няколко оцелели ще бъдат застигнати от нови и отвратителни болести
и космическите платформи ще бъдат унищожени от изтощение
от изчерпването на доставките
от естествения ефект на общия упадък

и ще има най-красивото мълчание никога нечувано

родено от това

Слънцето все още се крие там
в очакване на следващия епизод.