През май 1816 Мери Годуин, Пърси Шели и техният син тръгват на път към Женева заедно с Клеър Клеърмонт. Те планират да прекарат лятото с поета Джордж Байрон (Лорд Байрон), който има връзка с Клеър Клеърмонт, която след това забременява.
Групата пристига в Женева на 14 май 1816, където Мери започва да се нарича „Мисис Шели“. Байрон се присъединява към тях на 25 май заедно с младия физик Джон Уилиам Полидори и наема вила Диодати, близо до Женевското езеро.
Пърси Шели наема по-малка сграда в близост. Те прекарват времето си пишейки, плавайки из езерото и говорейки до късно през нощта.
Лятото се случва дъждовно и младежката компания е принудена да прекарва повечето от времето на закрито в разговор и четене. Така те прочитат колективно един сборник от разкази за привидения, преведен на френски от немски.
Като резултат решават всеки да напише собствен „разказ за призрак“, като всеки се стреми неговият да бъде най-смразяващ и страшен.
Байрон нахвърля част от приказка, която по-късно добавя към „Мазепа“.
Шели започва да работи върху ранен епизод от живота си, но не го довършва.
Мери отначало е притеснена, липсва ѝ сюжет. Тя е най-младата, няма нищо зад себе си, важно ѝ е да се докаже. Една вечер след разговор, посветен на постиженията на Еразъм Дарвин, който бил успял да „одушеви“ късче фиде с електричество – едно наистина твърде романтично „научно“ завоевание, Мери затваря очи и вижда бъдещето нейно чудовище.
Така започва приключението, завършило след около година с написването на „Франкенщайн“.
Първоначално тя го замисля като кратък разказ, но покъсно го разширява в роман – „Франкенщайн или новият Прометей“.
В съгласие с първоначалния бас Мери Шели успява да създаде завладяващо и смразяващо кръвта четиво, от което ви представяме интересни откъси:
Аз бях създаден за обич и състрадание, но когато несгодата ме обърна към ненавист и зло, това насилствено преобразуване ми струваше неописуема мъка.
Нищо не допринася така за успокояването на духа, както непоколебимата цел — точка, върху която душата фокусира интелектуалния си поглед.
Какво ще спре дръзкото сърце и непоколебимата воля на човека?
В лицето на господин Валдман намерих истински приятел. Неговата добронамереност никога не стигаше до нравоучителство, а наставленията си даваше с такова искрено добродушие, че премахваше всякакъв намек за педантизъм. Той улесняваше по хиляди начини моя път към знанието и правеше ясни и достъпни дори най-сложните понятия.
Ние сме наполовина хора, несъвършени същества, ако някой по-мъдър, по-добър и по-скъп от самите нас — а такъв трябва да е истинският приятел — не ни помогне да усъвършенствуваме нашата слаба и грешна природа.
Такъв човек има две съществувания — може да страда мълчаливо, да бъде сломен от разочарования, но при все това, щом се вглъби в себе си, той се превръща в неземен дух с ореол около челото и никакво страдание или зло не може да смути сиянието на този ореол.
Понякога се опитвам да реша кое негово качество го издига така високо над всеки друг човек, когото познавам. Мисля, че то е някаква интуитивна прозорливост; бърза, но непогрешима способност да преценява; проникване в причините, което няма равно на себе си по яснота и точност; прибави към всичко това дарбата му да се изразява и един глас, чиито променливи интонации са като музика, покоряваща душата.
Невежият селянин наблюдава стихиите, които го обкръжават, и е запознат с тяхното практическо приложение. Ала и най-ученият философ знае само малко повече. Той е разбулил донякъде лицето на природата, но безсмъртните й черти си остават за него чудо и мистерия. Може да дисектира, да анализира, да назовава; но що се отнася до вътрешните причини, до вторичните и третичните ефекти, тук той е изцяло несведущ.
Това бе моята поука — да свързвам злото с увлечението по науките, а щастието — с тяхното пренебрегване.
Усилията на гениите, дори когато са насочени погрешно, почти винаги в крайна сметка служат за благото на човечеството.
Лош е онзи химик, който се е посветил единствено на своята област. Ако желаете да станете истински учен, а не просто дребен експериментатор, съветвам ви да се заемете сериозно с всички клонове на естествознанието, включително и математиката.
Поучете се ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.
Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата.
Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?
Уви! Защо човек така се гордее с чувствата си, които го извисяват, над животните? Та те само множат броя на нашите нужди. Ако се ограничаваха само с глада, жаждата и похотта, щяхме да сме почти свободни, а ето че сме подвластни на всеки повей на вятъра, на всяка случайно произнесена дума или спомен, предизвикан от нея.
— Очаквах такива думи — каза демонът. — Хората ненавиждат злощастните. Как ли мразят мен, който съм по-нещастен от всяко живо същество.