.
Жена ми ще умре преди мен. Тя твърди това, а тя е жена с инстинкт. Някоя душна нощ жена ми ще получи емболия в съпружеското ложе. Защо именно емболия не знам, но тя държи на нея. Вероятно й харесва думата, въпреки че съм й предлагал по-звучни думи – каталепсия, кататонен ступор, проказа. Не знам от какво повече се страхувам – от нейната или от моята смърт?
Нощта е пропита с миризма на потен труп. Тази миризма е различна от миризмите на спомените, но не е по-хубава от тях. Това е конкретна, семейна, отмъстителна миризма, която отравя въздуха и мокри завивките. В момента, в който я вдъхваш, те обхваща чувство за безкрайна вина.
Озонът на семейството.
Ненавиждам кремовете, с които се маже всяка вечер. Тя седи пред огледалото и в светлината на нощната лампа балсамира мъртвите си клетки. Тя твърди лицемерно, че върши това заради мен. Тя е болна от ситни бръчки около очите. Тя иска отсрочка. Тя нахлузва прозрачна нощница и се готви за бой с нощта.
Доставя ми удоволствие да си мисля, че след години ще има изкуствено чене. То ще плува в чаша вода до главата й, докато тя спи в прегръдките ми. Но това са мечти. Нейните зъби са здрави като на кон, а всеки един от моите е прелюд към разрухата.
Докато жена ми – този оскърбен ангел – спи /умира/, аз ослепявам. Кръгът около нас се затваря и вътре в него е празно. Тя е осъдена да спи непробудно, аз – да се буда всеки час.
Жена ми сънува кошмари. Някоя нощ синусоидата на нейните кошмари ще се опъне в една безкрайна права, по която душата й ще се упъти към гъмжащия от черни дупки космос. Горката й душа ще мръзне там горе, в горещата душа на вселената, измъчена от езотеричната си красота. Докато не я изсмуче някоя от онези черни дупки.
Жена ми би трябвало да знае, че единствено размерите на моята скръб биха могли да направят от смъртта й нещо действително грандиозно и неповторимо.
Аз я обичам! Сигурен съм, че ще заплача, когато я бутна и разбера, че е мъртва. /Тя ще бъде прекрасна – заспала вечен сън в еротичното си бельо./ Ще скубя коси, ще дера лице, ще крещя, ще вия, ще се търкалям по килима. Ще извикам съседите, защото ще ме е страх да седя с един труп в стаята, пък бил той и трупът на любимото същество. Ще гриза нокти. Знам, че всичко това ще й достави удоволствие, ако хвърли един поглед от небитието в спалнята.
Аз съм бавнодействаща отрова за моята жена. Ако не съществувах, тя щеше да е безсмъртна. Когато сутрин отвори очи и констатира, че и тази нощ не е умряла, разочарованието й от мен се удвоява. И понеже вината ми става безкрайна, мое задължение е да съм безкрайно внимателен и мил. Когато съм внимателен и мил, в мозъка й светва червена лампичка: внимание, нещо не е в ред.
Страховете на жена ми са като страховете на всички хора. В края на краищата се израждат в оптимизъм.
В разгара на кошмара си тя търси близост с мен. Опитва се да се сгуши под мишницата ми. Сумти непонятни думи. В гласа й няма нежност. Това е настоятелен хленч, ропот на лунатик, глас от другия свят.
Цяло безобразие, че си няма любовник. Истинска аномалия, като се има предвид колко й липсва любов в семейното гнездо. Защото любовта, която според конституцията съм длъжен да й засвидетелствам, всъщност е примирение с увисналия й задник.
Някога, когато не беше толкова интелигентна, тя притежаваше стегнат, еластичен задник като яйце в аспик. Но колкото повече житейска мъдрост трупа моята жена, толкова повече задникът й увисва и аз изпитвам носталгия по него като по тембъра на приятелски глас, който е заглъхнал навеки.
Жена ми засега е малка нула. Но има големи шансове да стане Истинска нула в областта на лингвистиката. Освен тривиалните френски и немски, тя знае и холандски. Тя знае холандски, защото обича Холандия, а Холандия обича, защото обожава лалетата. Там, където е протежирана, не й трябват никакви езици. Там няма да е беда, ако е стопроцентово глухоняма. Обратното: това би било неоценимо качество. Но човек никога не знае за какво знае това, което знае.
Както и да е.
Из „Нощем е по-студено от вън“
