.

Съвременните родители са парализирани от страха, че ако наказват децата си, те ще спрат да ги харесват и обичат.

Родителите копнеят за приятелството на децата си и за да го получат, са готови да пожертват дори авторитета си. Това не води до нищо добро.

Едно дете може да има много приятели, но само двама родители /ако изобщо ги има/, а родителите са нещо повече от приятели. Приятелите имат ораничен авторитет и те не могат да коригират.

Ето защо всеки родител трябва да се научи да приема моментния гняв или омраза, с които детето реагира в отговор на някакво корективно действие, тъй като неговата способност да се замисля и тревожи за дългосрочните последствия е силно ограничена.

Родителите играят ролята на обществен арбитър. Те учат децата как да се държат, за да могат другите да взаимодействат с тях смислено и ефективно.

Да дисциплинираш едно дете, е проява на отговорност. Това не е гняв, породен от лошо поведение. Нито отмъщение за лоша постъпка.

Това е деликатно съчетание между състрадание и дългосрочна преценка. Правилната дисциплина изисква усилия – тя е синоним на усилие. Трудно е да обръщаш адекватно внимание на децата. Трудно е да прецениш кое е правилно и кое е грешно, и защо е така.

Трудно е да формулираш справедливи и щадящи методи за дисциплина, както и да се договориш за прилагането им с другите, които също участват в грижите за детето.

Заради тази комбинация от отговорност и трудност предположението, че налаганите ограничения вредят на детето, е добре дошло. Щом тази идея бъде възприета, тя позволява на възрастните, които са достатъчно наивни, да изоставят дълга си, да се превърнат просто в посредници на инкултурацията и да се преструват, че това е добро за детето.

Всъщност това е дълбока и пагубна заблуда. Това е нехайно, жестоко и непростимо. Но склонността да си търсим оправдания не спира дотук.

Ние вярваме, че правилата ще потиснат неограничената креативност, присъща на детето, макар че научната литература дава ясно да се разбере, че: първо, онази креативност, която надхвърля границите на тривиалното, е изключително рядка и, второ, строгите ограничения по-скоро улесняват, отколкото потискат творческите постижения.

Вярата, че по своята същност правилата и структурата са разрушителни, често се съпътства от идеята, че децата могат да направят разумен избор кога да си лягат и с какво да се хранят, стига да позволим на истинската им природа да се прояви.

Но тези схващания са не по-малко безпочвени. Децата са способни да преживяват на хотдог, пилешки хапки и сладка зърнена закуска, ако с това ще привлекат внимание, ще придобият власт или ще избегнат необходимостта да опитат нещо ново.

Вместо разумно и кротко да си легат, те ще се борят със съня, докато умората не ги надвие. Нарочно ще провокират възрастните, докато изследват сложните контури на социалната среда – подобно на малките шимпанзета, които тормозят зрелите индивиди в стадото.

Като наблюдават последствията от поведението си, и шимпанзетата, и децата откриват границите на своята свобода, която в противен случай би била твърде неопределена и ужасяваща.

Веднъж опознати, тези граници предлагат сигурност – дори когато процесът по откриването им предизвиква временно разочарование или объркване.

Съвременните родители изпитват ужас от две близки по смисъл думи: дисциплина и наказание. Те навяват асоциации за затвори, казарми и войници, които набиват крак. Лесно е да прекрачиш границата между това да дисциплинираш и да бъдеш тиранин, между наказанието и чистия тормоз.

Към дисциплината и наказанието трябва да се подхожда внимателно. Те предизвикват страх и в това няма нищо чудно. Но са необходими. Може да се прилагат съзнателно или несъзнателно, правилно или грешно, но употребата им не може да се избегне.

Разбира се, не е невъзможно да се създава дисциплина с помощта на награди. Всъщност нагаждаването на доброто поведение дава доста добри резултати.

С този способ можете да научите абсолютно всеки на каквото ви хрумне. Първата стъпка е да си изясните какво искате. След това наблюдавайте хората около вас, както ястреб наблюдава земята. Щом забележите поведение, което поне малко напомня на желаното от вас, спуснете се /нали сте ястреб/ и дайте награда.

Негативните емоции, подобно на позитивните, ни помагат да учим. А ние сме принудени да учим, защото сме глупави и лесно раними. Всъщност негативната емоция при „загуба” е много по-силна,  отколкото позитивната при еднаква по размер „печалба”. Болката е по-могъща от удоволствието, а тревогата е по-силна от надеждата.

Емоциите, положителни или отрицателни, се проявяват в два лесно различими варианта. Удовлетворението /тоест насищането/ показва, че това, което сме направили, е добро; докато надеждата /тоест стимулиращата награда/ показва, че предстои нещо приятно.

Болката ни наранява – затова не повтаряме действията, които са ни причинили вреда или са довели до социална изолация /технически погледнато, самотата също е вид болка/. Тревожността ни кара да страним от опасните хора и места, за да не се налага да изпитваме болка.

Всички тези емоции трябва да се разглеждат в тяхната взаимозависимост и да се оценяват в контекст, но при всички положения те са необходими, за да оцеляваме и да се развиваме.

Следователно ние правим лоша услуга на децата си, като не използваме всички налични средства, в това число и отрицателните емоции, за да им помагаме да придобиват познание.

Запомнете обаче, че когато използвате отицателните емоции за тази цел, трябва да го правите по най-щадящия начин.

Днешните родители често възразяват: защо детето изобщо трябва да бъде подложено на своеволната родителска диктатура?

Защо е необходимо детето да се подчинява? Това е лесно. Всяко дете трябва да слуша и да се подчинява на възрастните, защото е зависимо от грижите, които един или повече несъвършени възрастни са готови да му предложат. В този смисъл за детето е най-добре да се държи по начин, който предразполага към истинска обич и добронамереност.

Има и още по-добър вариант. Детето може да се държи по начин, който осигурява оптимално внимание от страна на възрастния, като едновременно с това допринася за сегашното си състояние и за бъдещото си развитие. Това е много висок стандарт, но той е в интерес на най-доброто за детето, така че имаме сериозна причина да се стремим към него.

Всяко дете трябва да бъде научено да се съобразява с очакванията на гражданското общество. Това не значи да бъде смачкано и принудено да проявява безкритичен идеологически конформизъм. Напротив.

Означава, че родителите трябва да награждават отношението и действията, които ще донесат успех на детето в света извън семейството, и да използват наказания, за да прекъснат поведението, което би довело до страдание и провал. За да постигнем всичко това, разполагаме с много малък времеви прозорец, затова е важно да не попускаме нито един шанс.

Ако до четиригодишна възраст детето не се научи да се държи правилно, то до края на живота си ще изпитва трудности д се сприятелява. В научната литература се заема ясна позиция по този въпрос. Това е важно, защото след четиригодишна възраст основният източник на социализация са връстниците.

Децата, които биват отхвърляни, спират да се развиват, защото изпадат в изолация. Те изостават все повече и повече, докато другите продължават да учат и да съзряват. Така детето без приятели често се превръща в самотен, антисоциален или депресиран тийнейджър, а после и в също такъв възрастен. Перспективите не са никак добри.

Душевното ни здраве зависи от успешното ни вписване в социалната среда много повече, отколкото предполагаме.

Трябва постоянно да ни се напомня да ръзсъждаваме и действаме правилно. Направим ли грешна стъпка, хората, които държат на нас и ни обичат, ни подтикват, доброволно или насила, да се върнем в правия път. Добре е да имаме такива хора до себе си.

Родителите, които отказват да поемат отговорност и да дисциплинират децата си, смятат, че могат просто да избегнат конфликта, необходим за правилното възпитание. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на лошото ченге. Но това не е начин да спасят или да предпазят децата си от болката и страха.

Тъкмо обратното: безразличното общество, което е строг съдник, ще влезе в много по-сериозен конфликт и ще настоява за много по-тежко наказание от онова, което ще наложи съзнателният родител.

Така че можете или сами да дисциплинирате децата си, или да прехвърлите тази отговорност на суровия и равнодушен свят.

Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.

Джо̀рдан Пѝтърсън е канадски клиничен психолог, критик и професор по психология в Университета на Торонто.

Неговите научни изследвания засягат психология, религиозни и идеологически убеждения, както и оценка и усъвършенстване на личността и на продуктивността.

Медиите в Северна Америка го наричат „един от най-значителните съвременни мислители“ и „най-влиятелният интелектуалец на западния свят“, а милиони млади хора са вдъхновени от личността и словото му.

Студентите му в Университета на Торонто го определят като един от тримата преподаватели, променили живота им.