.

Роден през 1924 г., автор на произведения, прославили името му в цял свят, Джеймс Болдуин издига глас в защита на каузата на всички онеправдани по Земята, независимо от цвета на кожата им, глас не само против расизма, но и против онези социални антагонизми, които унизяват и сломяват милиони хора.

Над три десетилетия след смъртта му неговата проза и есеистика са също толкова актуални, колкото в конфликтните времена, когато са писани.

Литературният критик Харолд Блум характеризира този неповторим човек като „един от най-значимите морални есеисти в САЩ“.

Джеймс Болдуин и Марлон Брандо по време на Марша за човешки права във Вашингтон, 28 август 1963 г.

Никой не може да знае какво предстои да се случи: всеки път то се случва за пръв и единствен път.

Не всичко, срещу което се изправиш, може да бъде променено. Но нищо не може да бъде променено, докато не се изправиш срещу него.

Няма такова време в бъдещето, в което да работим за нашето спасение. Предизвикателството е в момента, времето е сега.

За хората е по-лесно да заплачат, отколкото да се променят.

Всеки, който някога се е борил с бедността, знае колко изключително скъпо излиза да бъдеш беден.

Парите, оказа се, бяха също като ceкса: не мислиш за нищо друго, когато ги нямаш, и мислиш за всичко друго, когато ги имаш.

Думи като „свобода“, „справедливост“, „демокрация“ не са общоприети понятия, а напротив – много рядко срещани. Хората не се раждат с готови познания за тях. Отнема много време и преди всичко индивидуални усилия, за да направите така, че хората да уважават това, което тези думи означават.

Няма нищо по-непоносимо от свободата, когато накрая я получите.

Никой не е по-опасен от този, който си въобразява, че е чист в сърцето си; тази негова чистота – по дефиниция – е необорима.

Хората, които си затварят очите за реалността, сами предизвикват унищожението си; и всеки който държи да си остане в невинността дълго след като тази невинност си е отишла, се превръща в чудовище.

Хората, които не се отнасят към други хора като към човешки същества, не трябва да се изненадват, когато хлябът, който са хвърлили по водите, се връща при тях вече отровен.

Всеки смята, че болката и тъгата му са безпрецедентни в световната историята, но след това се зачиташ в нея и разбираш, че това не е така. Книгите ме научиха, че това, което ме е измъчвало, всъщност ме е свързвало с всички живи хора и всички, които някога са били живи.

Децата никога не слушат възрастните, но за сметка на това винаги добре ги имитират.

Този, който е безразличен към болката на някой друг, заслужава най-голямо презрение.

Не любовта и не страхът правят човек сляп, а сляп го прави равнодушието.

Не много хора са умрели от любов. Но колко умират всяка минута, защото им липсва?

Хората изглеждат потресени, когато видят маймуна да яде собствените си изпражнения. Те не биха били толкова отвратени, ако маймуната не им се струваше тяхна пародия.

Хората си плащат за всичко, което правят, и още повече за това, което са си позволили да станат. И те плащат за това по много прост начин – с живота, който водят.

Воденето на таен живот е обезпокоително; най-често това не е тайна за никого, освен може би за този, който го живее.

Има жени, които са забравили, че да си жена и да търпиш унижения не е едно и също нещо.

Основната разлика за един човек на изкуството е, че той трябва активно да развива у себе си това състояние, което повечето хора по необходимост избягват: състоянието на самотност.

Любовта и смехът се раждат на едно и също място, но рядко някой гледа там.

Човекът открива светлината в мрака, това е именно ролята на мрака, да ни я покаже. Но всичко в живота ни зависи от това дали можем да издържим на светлината. Нужно е, особено докато сме в мрака, да знаем, че светлината е някъде там, тя ни чака и докато търсим, тя винаги ще съществува. Това, което светлината разкрива е опасността и това, което изисква от нас е вяра.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Сами създавайте това, което може да спаси света – РЕЙ БРЕДБЪРИ