.
Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе.
Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо.
Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един към друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си.
Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака.
Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е.
Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.
Стивън Кинг, „Зеленият път“
Стивън Кинг завършва романа си „Зеленият път“ с думите:
Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг.
В клетките на затвора, издълбани в Студената планина по протежение на дълга редица, известна като „Зеленият път“, изроди убийци, като психопата „Били хлапето“ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани очакват смъртта си.
Охраняват ги надзиратели като добрия Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.
Но никой добър или лош, виновен или невинен не е виждал изрод като новия затворник Джон Кофи, осъден на смърт за изнacилвaне и убийство на две млади момичета. Дали Кофи е сатана в човешки образ? Или е съвсем различно същество?….
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние да създаде, оставяйки ни тъжната констатация:
Времето отмива всичко, независимо дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него.
