Ние сме призовани да защитим правото на човека да се развива и да се усъвършенства, да се пробужда творческото начало, стремежът към красотата и хармонията да стане основен мотив в поведението на хората, да се превърне той в непрекъснат творчески процес на развитие и реализация, да се хвърли мост към бъдещето, когато ще се живее и ще се твори по законите на красотата.
Обикновено най-хубавите идеи, най-светлите идеи са били принизявани само от инерцията, която не е позволявала на една или друга група хора, на едно или друго общество да се освободят от механичния начин на мислене и от старото, традиционно разглеждане на нещата.
Ако внимателно наблюдаваме как трудно си проправят път новите идеи, лесно ще формулираме болестта на човечеството. Аз бих казала, че тази болест е инерцията, традиционализмът в мисленето, това успокоение и самодоволство, което съществува между хората.
Всяко успокоение е смърт. По-добре човек да греши, но да действа, защото в процеса на своите грешки той може да се учи и се развива.
Живей с истината и не се страхувай. Тя не ти обещава наслади. Но рано или късно тя тържествува и ако трябва, тя ще те оправдае.
Дълбоката тайна и загадъчност на Мона Лиза е свързана с великото женско начало, или със създаващото начало във вселената, във феноменалната действителност. Това не е обикновена, физическа женска красота, това е вечната майка-природа, която винаги е бременна и която винаги носи тайната на зачатието, на зараждането на новото.
Овладяването на тайните на науката, използването на възможностите на техниката могат да бъдат полезно дело само в ръцете на високообразовани, съзнателни и всестранно развити творчески личности. Само такива личности са в състояние да запазят живота на планетата, колосалната материална и духовна култура, създадена от хората в продължение на много векове.
Един народ, който си е поставил за цел да развива човека, обществото и живота и по законите на красотата, многостранно и в хармония да обгърне Света, да устреми силите и идентифицира съзнанието си с това, което идва – такъв народ вече е заел мястото си в бъдещето.
Културата е стремеж на всичко съществуващо и преди всичко на високоорганизирания мислещ човешки индивид към развитие и усъвършенстване… Не случайно етимологията на понятието култура е почит към светлината, стремеж към светлината и самото понятие носи и отразява действието на уникалния закон, който движи природата и човека нагоре по стъпалата на еволюцията…
Културата – това е необходимостта от новото, това е стремежът към новото, това е преклонението пред красотата, пред светлината.
Ние трябва да създадем такива образователни центрове, които да дадат възможност тази интеграция между наука, изкуство и образование да се осъществява от най-ранна детска възраст. Това не трябва да бъдат тези сиви безлични сгради, с чинове, на които наказват децата да седят за няколко часа, а това трябва да бъдат сгради, построени сред природата, лаборатории, с всички необходими научни и културни пособия.
Абсолютно съм убедена, че във всяко дете живее Творецът.
Детето е надежда, детето е вяра, детето е бъдеще, в името на което е необходимо да бъде изживян съзнателно всеки настоящ момент.
Децата – нима тази дума, зад която се крие законът и целесъобразният природен феномен на вечното обновление и регенерацията на живота, не насочва нашите мисли и стремежи към бъдещето. Възможно ли е то – бъдещето, без природната необходимост от вечно създаване и раждане на новото, което в борба с недостатъците и инерцията на старото преодолява ограниченията на несъвършенството.
Людмила Живкова /26 юли 1942 – 21 юли 1981 г./ става проводник на нова квазиидеология, представляваща еклектично съчетание на традиционната комунистическа реторика с азиатски религиозни учения, като Агни Йога, и парапсихология.
Според нейни близки, като Любомир Левчев, тези възгледи били възприемани като „неправоверни“ и дори опасни, но по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна република България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия.
Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.
Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в село Говедарци, Самоковско, в семейството на лекарката Мара Малеева и Тодор Живков, бивш печатар и дребен функционер на БКП, който от години няма постоянна работа и е издържан от съпругата си.
По думите на баща ѝ, тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко.
Малко след нейното раждане семейството се премества в София, където след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Тодор Живков прави кариера в партийния апарат на БКП, утвърждавайки се в средата на 50-те години като ръководител на тоталитарния режим в страната.
След смъртта на Мара Малеева, която се противопоставя на издигането на децата си на политически постове, Людмила Живкова прави бърза кариера в партийната и държавна йерархия.
Първо, още през 1971 година, тя е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.
Това става, по думите на баща ѝ, след като заедно с „млад кибернетик“ била разработила компютърна система за управление на дейността на това ведомство.
През 1976 година става член на Централния комитет, а през 1979 година – и на Политбюро.
След влизането ѝ в Централния комитет оглавява създадена специално за нея Комисия за наука, култура и образование, която получава широки правомощия.
Бързото издигане на Людмила Живкова прави лошо впечатление в комунистическите среди и, приемано за слабост от негова страна, уврежда личния авторитет на Тодор Живков.
За това допринася и нейното ексцентрично поведение и неортодоксални идейни възгледи – според близкия сътрудник на Живков при нея „марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи“.
Отявлен поклонник на индийската култура, тя практикува йога, вегетарианка е и стриктно следи теглото ѝ да не надхвърли 48 килограма.
На 12 ноември 1973 година Живкова претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за летището, където трябва да изпрати Тодор Живков, заминаващ на посещение в Полша.
След престой в болницата „Пирогов“ лечението ѝ продължава дълго време в домашни условия.
Макар че се възстановява и се връща на работа, инцидентът оказва трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние.
По думите на личния ѝ охранител Димитър Мурджев, по това време тя започва постоянно да търси „билкари и самозвани лечители“ и отказва всякаква медицинска намеса.
Живкова проявява от ранна възраст личен интерес към колекционирането на произведения на изкуството и антики и поставя началото на колекцията, поставила началото след нейната смърт на Галерията за чуждестранно изкуство в София.
По нейна инициатива се провеждат редица международни изложби и мероприятия, България посещават някои изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят.
С нейна намеса е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол.
Възползвайки се от протекциите на баща си, който ѝ осигурява необходимите финансови и организационни ресурси, в последните години от живота си Людмила Живкова организира няколко мащабни пропагандни кампании.
Тя е инициатор на създаването на движението „Знаме на мира“ и свързаните с него Международни детски асамблеи, провеждани през 3 години международни детски фестивали с пацифистка насоченост. В тази връзка е изграден парковият комплекс „Камбаните“.
Тази инициатива е свързана и с нейното увлечение по теорията за т.нар. „всестранно развита личност“, което става причина за създаването на специална държавно финансирана програма в тази посока.
По инициатива на Людмила Живкова са организирани честванията на „1300 години България“, пропагандна кампания, която цели да представи комунистическата власт и особено управлението на Тодор Живков като най-успешния период в българската история, като в същото време демонстрира засилващия се от 60-те години националистически уклон в идеологията на режима.
Във връзка с честванията на „1300 години България“ е създадена специална служба „Културно наследство“, в чието ръководство участва и Живкова, чиято цел е със съдействието на Държавна сигурност да купува, а при нужда и да краде, намиращи се в чужбина исторически паметници, свързани с българската история.
Дейността на службата е свързана с големи финансови злоупотреби – включително огромни разходи, правени от Живкова при нейни пътувания в чужбина – като след нейната смърт прекият ръководител на службата Живко Попов е осъден на 20 години затвор за корупция, а други висши функционери, като Мирчо Спасов, са отстранени от постовете си.
От началото на 1981 година Людмила Живкова изпада в тежка депресия и спира да ходи на работа, като е обявено, че е излязла в отпуск.
Според личния сътрудник на Тодор Живков Костадин Чакъров причина за това стават разкритията за корупционната афера в служба „Културно наследство“.
Загрижен за състоянието ѝ, Живков прекарва 30 дни с нея в Боровец, докато на 20 юли тя заминава без предупреждение за София.
Според Димитър Мурджев Людмила Живкова е открита мъртва в 18 часа на 20 юли в банята на жилището си в Резиденция „Бояна“. Тя е на 38 години.
В официалния акт времето на смъртта ѝ е отбелязано като 2 часа на 21 юли 1981 година, а като причина е посочен „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив, и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“.
Ранната смърт на Живкова става повод за различни хипотези. Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“.
Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че тя може да е убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасят към нея в съветското правителство, и опасенията, че в близко бъдеще тя може да наследи баща си начело на режима.
Някои от близките ѝ, като Любомир Левчев, също смятат, че тя е отровена.
Според друга хипотеза, поддържана от отявления критик на Живкови Петър Семерджиев, тя се самоубива след като съветски натиск блокира по-нататъшното ѝ издигане в йерархията на режима.
