.

Луди в ботуши

Двадесетото столетие, повече от всеки друг период, е време на диктатори, които предизвикват взрив от човешки трагедии и разрушителни войни, нямащи равни на себе си в аналите на историята, дори по времето на Атила или Чингиз хан.

Подобно явление се нуждае не само от историческо обяснение.

Това не означава, че историческото развитие не е изиграло значителна роля за създаване на условия за появата на диктатори и за закрепването им във властта. Именно историческите обстоятелства им помагат да се доберат до властта.

Смутното време на Руската революция дава възможност на Ленин да се издигне до лидерската позиция и става исторически контекст за бруталния диктаторски режим на Сталин.

Вялото политическо развитие на Италия през 20-те години на XX в. подготвя пътя за налагането на фашистко управление от Мусолини. Зашеметяващите условия на мирния договор, които предизвикват страхотна икономическа криза и хиперинфлация в победена Германия след края на Първата световна война подготвят почвата за идването на Хитлер на власт.

И все пак чисто историческото обяснение може би не е достатъчно да изясни как и защо диктаторите се добират до управлението и защо, след като постигат целта си, злоупотребяват по такъв начин с него.

Често цитираната максима на известния английски историк и преподавател по нова история в Кеймбриджкия университет, лорд Актън (1834–1902), че всяка власт корумпира, но само абсолютната покварява абсолютно, може би не е неоспорима истина.

В миналото са съществували пълновластни суверени като Луи XIV във Франция например или пък диктаторите през двадесети век като Саласар в Португалия и Франко в Испания, чието управление може и да не е било от полза за техните народи, но които поне не са проявявали признаци на ненормалност.

Големите диктатори, изглежда, спадат към една особена, отделна категория на обсебените от мания за власт, която засенчва всички останали черти от характерите им.

Властовата психоза в подобни случаи развращава личността и разрушава нейните морални устои. „Болният мозък е като автомобил, чийто лост за скоростите е включен само на една предавка, докато нормалният мозък може да сменя скоростите“ — посочва Харолд Лосуел в своята, станалата вече класическа, книга „Психопатология и политика“.

Диктаторът е именно такъв политик — с мозък, който работи само на една предавка, понеже е отровен от жаждата за власт и се стреми да наложи волята си и ценностната си система на всички свои подвластни, като унищожава всеки, който не е съгласен да ги приеме. Придобиването и удържането на властта се превръщат в единствена цел на неговото съществувание.

Какви са отличителните черти на подобна личност, които проправят пътя към такова развитие?

Фройд търси причините за психичната дезинтеграция, като се връща към детството на индивида, за да открие следи от претърпени разочарования дори още в утробния период на развитие. Лишаването от нормално или тежкото детство може да бъде от решаващо значение за развитието на бъдещи неврози и психози. Детската и юношеската възраст следователно са периоди на формиране на бъдещия психопат или социопат, някои от характерните черти на който повечето диктатори притежават.

Отличителен белег на живота на диктаторите е, че като деца и юноши те са били ограбени, не само в материалния смисъл на думата, но и по отношение на нормална семейна среда. Хитлер, Мусолини и Сталин израстват в окаяни и нещастни семейства, в които майката е привързана предано към тях, а бащата е обект на ненавист.

Те се бунтуват на младини и това им създава проблеми с властите, които те трайно намразват. Лишени от топли грижи и сигурност в детството, унижавани през юношеските си години и неспособни да установят хармонична връзка с другия пол, те търсят компенсации за нараненото си самочувствие в стремежа към придобиване на власт и злоупотребата с нея.

Разбира се, би било нелепо да смятаме, че всички деца, които растат при подобни обстоятелства, стават диктатори, малолетни престъпници или психопати. Но все пак в детството на всеки диктатор семето на неговите бъдещи изяви е вече посято и той несъзнателно очаква подходящия момент, който според природната си интелигентност и способности ще може да използва. Избуяването на плевелите, покълнали от това семе, става по-късно.

Може ли обаче формирането на един диктатор да се обясни от физическа и психологична гледна точка?

Сталин прекарва сипаница и лицето му частично е обезобразено. Мусолини непрекъснато се стреми да се прави на мъжкар. Хитлер пък е с доста женствена физика. Предполага се, че Хитлер и Мусолини са страдали от сифилис, макар да няма доказателства за това. Лекарят на Хитлер споделя, че през 1942 г. във Виница (Украйна) той се разболява от енцефалит. В резултат на лекарските предписания, както може да се очаква, фюрерът става жертва на злоупотреба с амфетамини.

Разклатеното здраве на Мусолини в по-късните му години може би засяга и душевното му равновесие. Както вече неведнъж установихме, физическите заболявания могат да бъдат съществен фактор и за увреждане на психичното здраве.

Жестокостите на турския диктатор Кемал Ататюрк стават по-разбираеми, ако се има предвид фактът, че той страда от психоза на Корсаков (Корсаков синдром) — органично увреждане на мозъка, което се дължи на тиаминова недостатъчност, причинена от алкохолизма, и изразяващо се в загуба на паметта и в активизиране на въображението на пациента като компенсация за това. Примерът с Ататюрк ни напомня и за още един случай, при който ходът на историята е повлиян от умопомрачението на някой от ключовите участници в него. По време на Гръцко-турската война (1919–1922), преди едно решително сражение, гръцкият генерал прекарва целия ден в леглото си, защото е обзет от манията, че краката му са от стъкло и могат всеки момент да се счупят. Това улеснява, разбира, се победата на турските войски.

От време на време здравословните проблеми се превръщат в дразнител за съзнанието на диктаторите, но сами по себе си тези проблеми не са достатъчни да обяснят разстройството на личността им. Затова ключът към тяхната природа се намира най-напред във формирането на наклонностите на даден диктатор, а след това в обстоятелствата, които благоприятстват злоупотребите му с властта, докарали го до ръба на истинска лудост.

Властта се превръща в мания за диктатора; за него тя е над всичко и му служи за отдушник на отдавна потисканите огорчения, удовлетворява личните му амбиции и освобождава подсъзнателните му импулси, като по този начин грижите на един човек се превръщат в обществени проблеми.

Това, което до този момент е представлявало повод за личното му недоволство, се представя като политическа идеология, създадена за доброто на народа и пропагандирана с всички възможни средства, за да може ентусиазмът на хората бъде спечелен за неговата кауза.

Една от пленителните особености на психологията на масите се състои в това, че милиони уж напълно нормални мъже и жени могат да бъдат подведени и омагьосани, така че да станат наистина съпричастни с една лична и дори маниакална цел.

За да укрепи авторитета си, диктаторът се нуждае от възвеличаване на своята личност, което може да намери отявлен израз в безгранично преклонение, пищни церемонии или грандиозна архитектура. Вождът се нуждае също така от потъпкване на всяка съпротива — било то реална или въображаема.

Но сред ласкателствата на приближените и безогледното низкопоклонничество диктаторите се превръщат в политически фигури, които губят представа за действителността, от която през целия си живот, впрочем, не са се интересували. Те са силно увредени като личности, които поради своите самозаблуждения могат да вземат решения, самоубийствени и разрушителни дори за самите тях.

Така например Сталин умира в леглото си, но се носят слухове, че смъртта му може да е предизвикана преждевременно. Хитлер се самоубива в берлинския си бункер. Мусолини е обесен по най-унизителен начин от италианските партизани. Чаушеску и жена му бяха разстреляни след съд по бързата процедура.

Споменатите диктатори може и да не са били клинично луди, но като личности проявяват опасни аномалии в своето поведение.

Автор: Вивиан Грийн, „Лудостта на владетелите“