Държавите съществуват в състояние на анархия

.

Концепцията, че държавите съществуват в състояние на анархия, е основното предположение на „реализма“, една от основните мисловни школи в теорията на международните отношения.

Според реалистите международното право на практика налага малко преки ограничения върху поведението на държавите, отчасти защото всъщност почти не съществува начин това да се приложи. При липса на наддържавна власт или арбитър няма изпълними правила за поведение, особено за силните държави.

Суровата междудържавна среда е анархична, както в строгия смисъл на липса на изпълнимо международно право, така и в по-широкия смисъл на насилствена хаотичност. Разпространението на тази среда от своя страна изисква основните цели на отделните държави да бъдат оцеляването и сигурността.

През 1996 г. Самюъл Хънтингтън пише книгата си „Сблъсък на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, в която оспорва теорията на Франсис Фукуяма след края на Студената война, че в световен мащаб разпространението на либералните демокрации е знак за крайна точка на социокултурната еволюция на човечеството и вероятно окончателна форма на човешко управление.

Хънтингтън посочва, че в края на 20 век геополитическото разпределение на силите се определя от фактори, които излизат от рамките на традиционното противопоставяне между либерализма и авторитаризма. Той счита, че основният фактор, детерминиращ развитието, ще бъдат цивилизациите, които обединяват групи от страни със сходни социоментални, културни и религиозни ценности.

Представяме ви избрана част от книгата, в която Хънтингтън разисква проблемът Русия-Украйна и коментарът му за концепцията на проф. Джон Миършаймър и неговата реалистична прогноза още тогава за развитието на отношенията между тези две страни:

Повече или по-малко – 184 държави

„Според това, което често се нарича „реалистка“ теория за международните отношения, отделните държави са основните и всъщност единствено значимите актьори в световните дела; отношенията между държавите са анархични, откъдето следва, че за да гарантират своето оцеляване и сигурността си, държавите неизменно се стремят да разширяват могъществото си.

Ако една държава забележи, че друга държава увеличава силата си и поради това се превръща в потенциална заплаха, тя се опитва да защити своята сигурност, като увеличава военната си мощ и/или се съюзява с други държави. 

Интересите и действията на приблизително сто осемдесет и четирите държави от света след Студената война могат да бъдат прогнозирани въз основа на тези допускания.

Тази „реалистка“ картина на света представлява извънредно полезна отправна точка за анализ на международните проблеми и обяснява голяма част от поведението на държавите.

Държавите са и ще продължат да бъдат доминантни величини в световната политика. Те поддържат армии, провеждат дипломация, осъществяват преговори по сключването на междудържавни спогодби, водят войни, контролират международните организации, оказват влияние върху производството и търговията и до голяма степен дават облика им.

Правителствата на държавите приоритетно осигуряват външната сигурност на страните си (макар често да дават предимство на осигуряване на собствената си сигурност като правителства срещу вътрешни заплахи). 

Като цяло тази етатистка парадигма ни дава по-реалистична картина на световната политика и представлява по-добър пътеводител, отколкото парадигмата за единния свят или тази за двата свята.

Тя обаче също страда от сериозни недостатъци.

Тя предполага, че всички държави възприемат интересите си по един и същи начин и действат по един и същи начин.

Нейната съвсем проста идея, че силата е всичко, е отправна точка за разбиране на поведението на държавите, но тя не е ни отвежда много далеч. Държавите определят интересите си чрез своята сила, но и чрез много други неща.

Разбира се, държавите често се стремят към баланс на силите, но ако това беше всичко, което правят, западноевропейските страни щяха да влязат в коалиция със Съветския съюз срещу Съединените щати в края на 40-те години.

Държавите реагират преди всичко на усещането за заплаха и по онова време западноевропейските страни съзират политическа, идеологическа и военна заплаха от Изток. Те схващат интересите си по начин, който не би могъл да бъде предвиден от класическата реалистка теория.

Ценностите, културата и институциите решаващо влияят върху начина, по който държавите дефинират своите интереси. Заедно с това интересите на държавите се формират не само от собствените им ценности и институции, но и от международните норми и институции.

Ако оставим настрани първостепенната загриженост за сигурността им, различните типове държави дефинират интересите си по различни начини. Държавите, които имат сходни култури и институции, ще намерят и общи интереси. Демократичните държави имат общи черти с други демократични държави, поради което не воюват помежду си. Канада няма нужда да се съюзява с друга сила, за да възпре военно нахлуване от страна на Съединените щати.

На едно фундаментално равнище допусканията на етатистката парадигма са верни за цялата история. Поради това те не ни помагат да разберем по какъв начин световната политика след Студената война се различава от световната политика по време на Студената война или от периода преди нея.

Същевременно е съвършено ясно, че съществуват отлики и че през отделните исторически периоди държавите защитават интересите си по различен начин.

В периода, последвал Студената война, държавите все повече определят интересите си от цивилизационна гледна точка. Те с сътрудничат и се съюзяват със страни, с които имат сходна или обща култура и влизат по-често в конфликт със страни от друга култура.

Държавите дефинират заплахите в зависимост от намеренията на други страни, а тези намерения и начинът, по който те биват възприемани, се формират в значима степен от културни съображения. Общественото мнение и политиците са по-малко склонни да виждат заплаха в лицето на хора, които според тях могат да разберат и на които могат да се доверят по силата на общ език, религия, ценности, институции и култура.

Сега, когато марксистко-ленинисткият Съветски съюз вече не представлява заплаха за свободния свят и когато Съединените щати не реагират с контразаплахи към комунистическия свят, държавите и от двата свята все повече започват да виждат заплахите като идващи от културно различни общества.

Оставайки си основни действащи лица в световните дела, държавите понасят загуби по отношение на суверенитет, функции и власт. 

Днес международните институции утвърждават правото си да преценяват онова, което държавите вършат на собствената си територии, и да налагат съответни ограничения. В определени случаи, най-добре забележими в Европа, международните институции придобиват важни функции, осъществявани преди това от държавите, в резултат от което възникват могъщи международни бюрокрации, които упражняват непосредствена власт над отделните граждани.

В световен мащаб е налице тенденцията правителствата на отделните държави да се отказват от определени функции на властта, прехвърляйки ги на регионални, провинциални и местни политически структури.

В много държави, включително в принадлежащите към развития свят, съществуват регионални движения, борещи се за действителна автономия или за отцепване. Правителствата на отделните държави до голяма степен са загубили контрол над паричните потоци, които циркулират във и извън техните страни, и срещат все по-сериозни затруднения в контрола над идеи, технологии, стоки и хора.

Накратко, държавните граници стават все по-пропускаеми. Всичко това кара мнозина да говорят за постепенно настъпващия край на твърдата като „билярдна топка“ държава, която се приема за норма от времето на Вестфалския договор от 1648 г., и за появата на разнороден, сложен, многопластов международен ред, наподобяващ по-скоро реда на средновековието.

Най-сериозното изпитание за валидността и полезността на дадена парадигма е степента, в която изведените от нея прогнози се оказват по-коректни от прогнозите на алтернативни парадигми.

Така например, следвайки етатистката парадигма, Джон Миършаймър прогнозира, че „в ситуацията, създадена между Русия и Украйна, назрява конфликт, свързан със защита на националната сигурност. Велики сили, разделени от дълга и незащитена обща граница, като границата между Русия и Украйна, често изпадат в дълбоки противоречия, подхранвани от тревога за сигурността си. Русия и Украйна могат да превъзмогнат тази ситуация и да се научат да живеят в хармония, но би било странно, ако това стане в действителност.“

От друга страна, цивилизационният подход отчита тесните културни, междуличностни и исторически връзки между Русия и Украйна, смесването на руснаци и украинци и в двете държави и съответно се съсредоточава върху цивилизационния разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна – една отдавна утвърдила се базисна историческа ситуация, която Миършмайър изцяло игнорира, придържайки се към „реалистката“ концепция за държавите като обединени и самоопределящи се единици.

Докато етатистката парадигма изтъква възможността за руско-украинска война, цивилизационната парадигма свежда до минимум тази възможност и вместо това подчертава вероятността Украйна да се разцепи на две, разцепление, което по силата на културни фактори вероятно ще бъде много по-бурно от това, което се случи в Чехословакия, но много по-безкръвно от разцеплението в Югославия.

Тези различни прогнози на свой ред водят до различни приоритети в политиката.

Етатистката прогноза на Миършмайър за евентуална война и за покоряване на Украйна от Русия го кара да подкрепя наличието на ядрени оръжия в Украйна.

Цивилизационната парадигма би насърчила сътрудничеството между Русия и Украйна, би подтиквала Украйна да се откаже от своето ядрено въоръжение, би настоявала за значителна икономическа помощ и за други подобни мерки, които да помогнат на Украйна да поддържа своето единство и независимост и би планирала развитието след евентуално разцепление на Украйна.“

КОЯ ОТ ДВЕТЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ, ИЗКАЗАНИ ПРЕЗ 1996 ГОДИНА, СЕ ОКАЗАХА ВАЛИДНИ ДНЕС?

Когато през 2014 г. се разгаря кризата в Украйна, споменатия от Хънтингтън проф. Джон Миършаймър от Чикагския университет се опитва да предупреди Запада и САЩ за възможните опасности.

В своята лекция от 2015 г. той на практика предвижда днешното развитие на украинската криза, с което придава валидност на политологичната парадима „реализъм“, появила се като контрапункт на традициите на идеализма, които приемат, че историята е линеен процес, който води към „спасителната“ крайна точка (утопията).

Колко човешко нещастие щеше да бъде спестено, ако само го бяха послушали!