.
Здравият разум се изразява в това да познавате правилата на социалната игра, да ги усвоите и да ги спазвате.
Следователно разликите в статуса са неизбежни, тъй като всяко стойностно усилие е насочено към определена цел, но по пътя към целта хората проявяват различни умения и постигат различен резултат.
А това да приемете този дисбаланс и да продължите да се борите въпреки всичко – независимо дали в момента сте на дъното, в средата или на върха – е важна предпоставка за психическото здраве.
Но има един парадокс. Вчерашните и днешните решения, на които се опират съществуващите йерархии, невинаги са най-добрите решения за утрешния ден.
Механичното повтаряне на това, което в миналото е било достатъчно – или още по-лошо, авторитарното настояване, че всички проблеми са окончателно решени, – представлява сериозна опасност, когато промените в по-широкия свят налагат промяна на местно ниво.
Затова отношението към наследените от миналото йерархични структури за решаване на проблемите трябва да бъде съпътствано от уважение към креативната трансформация.
Това уважение не се опира нито на субективна морална преценка, нито на морално-релативистични възгледи. А по-скоро на познаване на двойнствените закони на природата, вградени в самата структура на реалността.
Ние сме дълбоко социални същества и като такива трябва да се подчиняваме на правилата, ако искаме да запазим здравия си разум и да сведем до минимум ненужната несигурност, страданието и конфликтите.
Но освен това трябва внимателно да преправяме тези правила, знаейки, че обстоятелствата около нас непрекъснато се променят.
Това означава също, че идеалната личност не може да се приема като безусловно отражение на текущата социална среда. При нормални обстоятелства все пак може да се каже, че умението за вписване безспорно превъзхожда неумението за вписване.
Но когато социалната среда е станала патологична – непълна, архаична, опрочена или белязана от умишлена слепота, – отказът да се впишеш в нея се превръща в особено ценно достйнство. Каквото е и способносттта да предлагаш креативни и възможни алтернативни решения.
Всичко това ни изправя пред една вечна морална главоблъсканица: кога следваме общоприетото и постъпваме така, както другите очакват и изискват от нас, и кога се осланяме на собствената си индивидуална преценка, с цялата ѝ ограниченост и пристрастност, и отхвърляме нормите на колективното? С други думи: как да постигнем баланс между разумния консерватизъм и живителното творчество?
Главна роля за това в психологически план играе темпераментът.
Някои хора са предразположени по темперамент да бъдат консервативни, а други – да проявяват по-либерален и креативен начин на възприемане и на действие. Това не означава, че социализацията не може да повлияе върху тази вродена предразположеност.
Човешките същества са изключително гъвкави по природа и се отличават с продължителен период на юношеско развитие, така че житейските обстоятелства са в състояние да предизвикат у нас дълбоки промени.
Това обаче не променя факта, че в заобикалящата ни среда съществуват сравнително постоянни ниши и различни видове темперамент са се развивали по такъв начин, че да запълнят тези ниши.
Хората, които в политически план клонят към дясното, са предани застъпници на всичко, което в миналото е било работещо. И в повечето случаи те имат право, тъй като не са много пътищата, които водят до личен успех, социална хармония и дълготрайна стабилност.
Но понякога грешат: първо, защото настоящето и бъдещето са различни от миналото и, второ, защото дори онези йерархии, които някога са били работещи, обикновено (и може би неизбежно) стават жертва на вътрешни машинации, които предвещават упадъка им.
За да се издигнат на върха, хората често си служат с манипулации и прибягват до злоупотреба с власт, като действат в своя лична изгода поне в краткосрочен план. Но този начин на издигане подкопава правилното функциониране на йерархията, към която формално принадлежат.
Това са хора, които не разбират или просто нехаят какви функции е предназначена да изпълнява организацията, в която са намерили гостоприемство. Те извличат каквото могат за лично облагодетелстване и оставят след себе си само разруха.
Именно на това корумиране на властта се противопоставят с всички сили хората от либералния/левия полюс на политическия спектър.
Но тук е изключително важно да се прави разлика между работещата и продуктивна йерархия (и хората, които я превръщат в такава) и прогнилата черупка на институцията, която някога е била велика.
За тази цел е нужно да притежаваме умения и желание да наблюдаваме и разграничаваме, вместо да храним сляпо доверие в идеологическата линия.
Нужно е да разбираме, че социалните йерархии, в които сме принудени да съществуваме, имат и светла, но и тъмна страна (и че да виждаме само едната, пренебрегвайки напълно другата, е проява на опасна пристрастност).
Нужно е също да разбираме, че по-радикалната креативна позиция – необходима за обновяване на онова, което вече е неморално и отживяло – също крие голяма опасност.
Част от опасността произтича от това, че хората с по-либерално мислене са склонни да виждат само негативното в утвърдените институции.
Също толкова опасна е и нагласата за поддържане на упадъчните, но консервативни процеси, които дестабилизират и разрушават действащите йерархии: има неетични радикали, точно както има и непочтени ръководители, менджъри и администратори.
Обикновено тези индивиди са крайно невежи по отношение на сложната същност на статуквото, но те не съзнават собственото си невежество и показват неблагодарност към заветите на миналото.
Успоредно с това невежество и неблагодарност тези хора често с готовност използват изтърканите клишета на цинизма, за да оправдаят нежеланието си да се ангажират както с досадните, но необходими изисквания на установения ред, така и с рисковете и трудностите на истински градивните начинания.
Именно това изопачаване на креативната трансформация кара хората с консервативни убеждения – а и не само тях – да бъдат подобаващо предпазливи към промяната.
НУЖДАТА ОТ БАЛАНС
От една страна, да правиш това, което другите правят и винаги са правили, е стратегия, която често върши работа. От друга обаче, радикалните действия понякога се увенчават с неимоверен успех, надминаващ и най-смелите очаквания.
Това обяснява защо и консервативният, и новаторският мироглед и начин на действие непрекъснато намират основание и поле за изява.
Една добре работеща социална институция – йерархия, която има за цел не просто да подсигури собственото си оцеляване, а да създава нещо стойностно и ценно – може да използва консервативния подход при прилагането на изпитани и проверени методи, а либералния, креативен подход – за да определи по какъв начин остарялото и отживялото може да бъде заменено с нещо ново и по-стойностно.
Следователно балансът между консервативното и оригиналното може да бъде социално постигнат, като се съберат на едно място тези два типа личности.
Някой обаче трябва да реши как точно да го направи, а за това е нужна мъдрост, надхвърляща естествените способности на отделния индивид.
Тъй като качествата, които се свързват с креативността, от една страна, и състоянието на комфорт от статуквото, от друга, обикновено се изключват взаимно, е много трудно да се намери един-единствен човек, който е постигнал точния баланс между двете, който се сработва с лекота и с двата типа хора и е способен безпристрастно да отговори на потребността да се извлече полза от таланта на едните и предразположението на другите.
Но развиването на тази способност би могло поне да започне с разпростирането на една съзнателна мъдрост – на ясното осъзнаване, че консерватизмът е нещо добро (въпреки опасностите, които крие) и че креативната трансформация, дори от най-радикалния тип, също е нещо добро (въпреки опасностите, които крие).
Ако се научим да уважаваме и зачитаме и двете гледни точки като необходими, тогава би било възможно поне да започнем да ценим това, което напълно различните хора могат да предложат, и да забелязваме, когато балансът прекалено много се е наклонил в една от двете посоки.
Както и да разпознаваме тъмната страна на тези две противоположности.
Това е сложна задача и за да се справим с нея, трябва да имаме безпристрастен поглед, който да ни позволи да разграничим жадния за власт и користолюбив псевдозащитник на статуквото от човека с истински консервативен светоглед; да разпознаем кой е безотговорен бунтар без кауза и кой – истински новатор.
За целта трябва да можем да правим това разграничение както вътре в себе си, така и сред другите хора.
Как може да се постигне това?
Бихме могли, първо, да осъзнаем, че тези две форми на съществуване са неразривно свързани помежду си. Едната не може да съществува без другата, въпреки че между тях винаги има известно напрежение.
От това следва например, че дисциплината – подчинението на статуквото под една или друга форма – трябва да се разбира като необходима предпоставка за креативната трансформация, а не като неин враг.
Йерархията от мнения, която внася ред в обществото и в индивидуалните възприятия, се формира и може да съществува само въз основа на определени ограничения.
Но същото се отнася и за творческата трансформация. Тя трябва да се съпротивлява на ограниченията. Ако не се бори срещу нещо, тя е безсмислена и не може да бъде предизвикана.
Именно по тази причина всемогъщият дух от бутилката, джинът, който изпълнява желания – тоест Бог в една умалена вселена, – в архетипен смисъл е затворен в тесните граници на лампата и се подчинява на волята на настоящия ѝ притежател. Този джин – този гений – съчетава в себе си възможност и потенциал, както и крайна ограниченост.
Ограниченията, възбраните, условните граници – самите правила, които всяват страх, – не просто осигуряват социална хармония и психологическа стабилност, а правят възможно творчеството, което на свой ред обновява реда.
Следователно това, което се крие под изрично заявеното желание за неограничена свобода – за каквото говорят например анархистите и нихилистите, – не е позитивно желание за по-голяма свобода на творческото изразяване, за която загатва нарисуваната в романтичен стил карикатура на художника.
Всъщност то е негативно желание – желание за пълното отсъствие на отговорност, което няма нищо общо с истинската свобода. Това е една лъжа, прикрита като протест срещу правилата.
Разбира се, призивът „Долу отговорността!” не може да е вдъхновяващ и убедителен лозунг – той е толкова нарцистичен, че съдържа явно отрицание на самия себе си. Докато идентичният призив „Долу правилата!” може да бъде предрешен като героична идея.
Мъдростта на истинския консерватизъм има и своята обратна страна – опасността статуквото да бъде опорочено и това опорочаване да се използва с користни подбуди.
А обратната страна на достойното за възхищение креативно усилие е фалшивата героичност на негодуващия идеолог, който, надянал маската на истински бунтар, претендира за морално превъзходство и отхвърля всяка истинска отговорност.
Интелигентният и предпазлив консерватизъм, както и внимателната прозорлива промяна поддържат състоянието на ред в света.
Но всяко от тези две явления има своята тъмна страна и осъзнавайки този факт, е от изключителна важност да си зададем въпроса: Какъв съм аз – истинското нещо или неговата противоположност?
А неизбежният отговор е, че всеки от нас е по малко и от двете – може би с по-голям превес на тъмната страна, колкото и да ни е трудно да го признаем. Това е част от вътрешната сложност, която всеки от нас носи в себе си.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Откажете се от всяка идеология – ДЖОРДАН ПИТЪРСЪН