.

Мир!… Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?

Испания е в гражданска война. В един лагер за болни от тиф в Пеня Ронда йезуитският монах отец Ередиа и английската аристократка Фани Хорн се опитват да помогнат с каквото могат на страдащите.

И докато смъртта витае във въздуха, пламва любов. Всепоглъщаща, изгаряща, истинска любов, която не се интересува от идеологии, от религии и войни. Но възможна ли е тази любов, или е осъдена?

„Осъдени души“ е роман за сблъсъка на човека с историята, за търсенето на щастие и търсенето на смисъл, за вярата, верността, изкушенията и терзанията на разкъсваната от противоречия човешка душа.

Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора? Не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. Оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.

И двамата – всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене – се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст.

Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!

Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия? Животът, смъртта и желанието да бъдем обичани.

Романът на Димитър Димов „Осъдени души“ излиза от печат през 1945 г. и оживява на екран в едноименния киношедьовър от 1975 година на Въло Радев и с незабравимата музика на Митко Щерев. 

„Осъдени души“ е шестият и предпоследен режисьорски филм на Въло Радев. Дебютира като режисьор в „Крадецът на праскови“ (1964), където също е сценарист. Копие от първия му филм се съхранява в „Златния каталог“ на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.

Вълнуващата главна героиня Фани Хорн е жена, забулена в мистерия и противоречия, която задава фундаменталния въпрос на романа:

„Цял живот съм искала да ми каже някой защо тъгата е най-голямото човешко чувство…“.

Ето как я вижда отец Ередия, мъжът, когото „тя желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.“:

За първи път в живота си виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува състрадание към нея, ако тя неволно, несъзнателно, с всеки жест и всяка дума не изразяваше дълбокото презрение, което изпитваше към него. Нямаше основание да ѝ се сърди — с какво право можеше да изисква почит, — но в погледа ѝ, в тия надменни зелени очи имаше някакъв презрителен блясък, който се забиваше в гордостта му като нож.

Тя изглеждаше необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока.

Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността ѝ.

В нейното лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота — в своя и в този на другите.