.

Макс Шелер, немски философ, социолог и религиозен мислител, се откроява като един от най-влиятелните умове на 20-ти век. Неговото творчество обгръща широк спектър от теми, от философия на ценностите и етика до феноменология, философска антропология, религиозна философия и социология на знанието.

Шелер е считан за основоположник на философската антропология – дисциплина, изследваща мястото на човека в света. Хосе Ортега-и-Гасет го нарича „първият човек на философския рай“, подчертавайки новаторския му подход към разбирането на човешката същност.

В противовес на доминиращата от Пресвощението насам идея, че човекът се дефинира главно от мисленето (особено след Декарт), Шелер оспорва това ограничено виждане. Според него истинската същност на човека се крие не просто в интелекта, а в отношението му към ценностите.

Животните също притежават елементарен „практически интелект“, позволяващ им да решават задачи и да се справят с проблеми. Но за Шелер именно способността ни да осъзнаваме и да се ръководим от ценности е това, което ни отличава от другите същества, включително и от изкуствения интелект.

Той въвежда понятието „персона“, за да подчертае, че човекът не е просто биологична единица, а е същество, способно да открива, подрежда и избира ценности. Този процес не се осъществява чрез интелекта или тялото, а чрез „ordo amoris“ – „редът на любовта“. Сърцето ни, а не разумът, ни дарява с тази способност.

Представяме ви някои от неговите разсъждения относно природата на „негодуванието“:

Нека накратко характеризираме или опишем явлението „негодувание“. Това е самоотравяне на ума, което има съвсем определени причини и последствия. Това е трайна психическа нагласа, причинена от систематичното потискане на определени емоции и афекти които, като такива, са нормални компоненти на човешката природа. Тяхното потискане води до постоянна тенденция да се отдадете на определени видове ценностни заблуди и съответните ценностни преценки. Емоциите и афектите, които са засегнати основно, са желание за отмъщение, омраза, злоба, завист.

Екзистенциалната завист, която е насочена срещу самата природа на другия човек, е най-силният източник на негодувание. Тя сякаш шепне непрекъснато: „Мога да простя всичко, но не и това, че ти си – че ти си това, което си – че аз не съм това, което си – всъщност, че аз не съм ти.“ Тази форма на завист лишава опонента от самото му съществуване, защото това съществуване като такова се усеща като „натиск“, „укор“ и непоносимо унижение. В живота на великите хора винаги има критични периоди на нестабилност, в които те последователно завиждат и се опитват да обичат онези, чиито достойнства не могат да не уважават. Едва постепенно една от тези нагласи ще надделее. Тук се крие смисълът на разсъждението на Гьоте, че „срещу големите заслуги на другия няма друго средство освен любовта“.

Имаме склонност да преодоляваме всяко силно напрежение между желанието и безсилието, като обезценяваме или отричаме положителната стойност на желания обект.

Предписанията „Обичайте враговете си, правете добро на онези, които ви мразят, благославяйте онези, които ви проклинат“ са родени от дълбокия дух на индивидуализма на Евангелието, който отказва да остави собствените си действия и поведение да зависят по някакъв начин от нечии чужди действия. Християнинът отказва да остави действията си да бъдат просто реакции – такова поведение би го понижило до нивото на неговия враг. Действието трябва да расте органично от човека, „както плодът от дървото“. Това, което Евангелието изисква, не е реакция, която е обратната на естествената реакция, а отхвърляне на всяка реактивна дейност, на всяко участие в обикновени и посредствени начини на действие и стандарти за преценка.

Древността е вярвала, че силите на любовта във Вселената са ограничени. Затова е трябвало да се използват пестеливо и всеки да бъде обичан само според стойността му.

Основната характеристика на егоизма е, че той не разбира пълната стойност на отделното Аз. Егоистът вижда себе си само по отношение на другите, като член на обществото, който желае да притежава и придобива повече от другите. 

В морала на негодуванието любовта към „малките“, „бедните“, „слабите“ и „потиснатите“ е наистина прикрита омраза, потисната завист, импулс за унижение и т.н., насочени срещу противоположните явления: „богатство“, „сила“, „власт“, „щедрост“. Когато омразата не смее да излезе наяве, тя може лесно да се изрази под формата на привидна любов – любов към нещо, което има характеристики, противоположни на тези на омразния обект.

Важното не е количеството благополучие, важното е да има максимум любов между хората. Актът на оказване на помощ е пряк и адекватен израз на любов, а не нейното значение или „цел“. Смисълът му е в самия него, в неговото осветяване на душата, в благородството на любящата душа. Следователно нищо не може да бъде по-отдалечено от тази истинска концепция за християнска любов от всички видове „социализъм“, „социално чувство“, „алтруизъм“ и други подобни модерни неща.

Фалшивата любов на човека пълен с негодувание не предлага истинска помощ, тъй като за неговото извратено ценностно усещане злини като „болест“ и „бедност“ са се превърнали в блага.

Негодуванието винаги е до известна степен определящ фактор за романтичния тип ум. Поне така е, когато романтичната носталгия по някаква минала епоха не се основава основно на ценностите на този период, а на желанието за бягство от настоящето. Тогава всяка възхвала на „миналото“ има подразбиращата се цел да омаловажава днешната реалност.

Процесът на стареене може да бъде плодотворен и задоволителен само ако важните преходи са придружени от свободно примирение, от отказ от ценностите, присъщи на предходния етап от живота. Онези духовни и интелектуални ценности, които остават незасегнати от процеса на стареене, заедно с ценностите на следващия етап от живота, трябва да компенсират загубеното. Само ако това се случи, можем с радост да преживеем в паметта ценностите на нашето минало, без да завиждаме на младите, за които те все още са достъпни. Ако не можем да компенсираме, ние бягаме от „мъчителния“ спомен за младостта, като по този начин блокираме възможностите си да разберем по-младите хора. В същото време сме склонни да отричаме специфичните стойности на по-ранните етапи. Нищо чудно, че младостта винаги води упорита битка срещу недоволството на по-старото поколение.

Всеки път, когато убежденията не се достигат чрез пряк контакт със света и самите обекти, а индиректно чрез критика на мненията на другите, процесите на мислене са импрегнирани с негодувание.

Отвъд всички съзнателни лъжи и фалшификации, има по-дълбока „органична лъжа“. Тук фалшификацията не се формира в съзнанието, а на същия етап от умствения процес като самите впечатления и ценностни чувства: по пътя на опита към съзнанието. Има „органична лъжа“ винаги, когато умът на човека допуска само онези впечатления, които обслужват неговия „интерес“ или неговата инстинктивна нагласа. Още в процеса на умствено възпроизвеждане и припомняне съдържанието на неговия опит се модифицира в тази посока. Който е „лъжлив“ няма защо да лъже! В неговия случай автоматичният процес на формиране на спомени, впечатления и чувства е неволно наклонен, така че съзнателното фалшифициране става ненужно.

Човек винаги може да бъде нещо повече или по-малко от животно, но животно – никога. Изучавайте животните, и ще разберете колко е трудно да бъдеш човек!

В света няма достатъчно любов, за да я пропилеем за каквото и да било, освен за човешки същества.

Личността в човека е индивидуално уникално самостоятелно фокусиране на божествения дух.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Съществуват три класи хора: сити, гладни и ненаситни – ЛИОН ФОЙХТВАНГЕР