.
Разликата между хората не се състои единствено в различната им оценка за благата, тоест в това, че те смятат различни блага за достойни за своите стремления и че не са единодушни помежду си за по-голямата или по-малка ценност, за порядъка на общозначимите блага: разликата проличава най-вече в това какво разбират те под действително имане и притежаване на някакво благо.
По отношение на една жена например разполагането с нейното тяло и сексуално удоволствие за по-скромния са вече достатъчен и задоволителен признак за имане и притежаване; друг, по-мнителен, по-придирчив човек в жаждата си за притежание вижда в едно такова имане „въпросителната“ и прави по-детайлно проучване преди всичко, за да разбере дали жената се отдава само на него, а също и дали е готова да захвърли заради него всичко, което има или би искала да има: едва тогава той смята, че я „притежава“.
Трети пък в недоверието си и в желанието си да притежава не се задоволява и с това, а се пита дали когато жената изоставя всичко заради него, не прави това всъщност заради някакъв негов измислен образ: той иска да го опознаят подробно, из основи, за да може изобщо да бъде обичан, той дръзва да се остави да го разгадаят.
Той усеща, че напълно притежава любимата една тогава, когато тя престане да се заблуждава относно него, когато тя го обича както заради злината и скритата му ненаситност, така и заради добротата, търпението и душевността му.
Сред отзивчивите и благодетелни хора почти постоянно се наблюдава онова грубо коварство, което си нарочва човека, на когото трябва да се помогне: така сякаш той „заслужава“ помощ, сякаш се нуждае точно от тяхната помощ и за всяка тяхна помощ ще прояви дълбока благодарност, признателност, преданост, смиреност – с такива представи те се разпореждат с нуждаещите се като със собственост, така както именно стремежът им към собственост ги кара да бъдат благодетелни и отзивчиви.
Те стават ревниви, ако в помощта кръстосаш път с тях или ги изпревариш.
Родителите неволно правят от децата си нещо подобно на себе си – те наричат това “възпитание“ – дълбоко в душата си нито една майка не се съмнява, че роденото от нея дете е нейна собственост, никой баща не поставя под съмнение правото си да го подчинява на своите понятия и ценности.
Да, някога на бащите се е струвало справедливо да разполагат с живота и смъртта на новороденото както намерят за добре (например при древните германци).
И както бащата, така днес и учителят, съсловието, господарят във всеки нов човек без колебание виждат възможност за ново притежание.
„Отвъд доброто и злото“
Вижте още: Мъжът е за жената средство: целта е винаги детето – ФРИДРИХ НИЦШЕ