.

Теодора Духовникова е актриса, която носи в себе си магията на театъра, силата на киното и мистерията на женската душа. Родена със сияйно присъствие и безгранична чувствителност, тя не просто играе роли – тя ги живее, вдъхвайки им живот и страст. Независимо дали е на сцената, пред камерата или извън светлините на прожекторите, Теодора винаги е успявала да остави незаличима следа в сърцата на публиката.

Изкуството на Теодора е истинско пътешествие из човешките емоции. Тя не се страхува да бъде уязвима, да разкрива дълбините на своите героини, да преминава през тъмнината и да открива светлина. Гледайки я, зрителят не просто наблюдава, а усеща – болката, радостта, съмнението, надеждата. Теодора има рядката дарба да извайва характери с финес, изключителна точност и неподправена искреност, които говорят директно на душата.

Силно привързана към театъра, Теодора намира в него не само професионално удовлетворение, но и духовна сила. Тя е изключителен талант в българската драматургия, но нейното присъствие надхвърля рамките на националната сцена. Тя притежава онази универсалност, която й позволява да се превъплъщава както в класически, така и в съвременни роли, като всяка една от тях носи белега на нейния уникален почерк.

Освен че е вдъхновяваща актриса, Теодора е и пример за истинска женственост – съчетание от сила, нежност и интелект. В интервютата си тя често споделя за трудностите и красотата на професията, за значението на семейството и за любовта към изкуството. Тя не се бои да бъде откровена, което я прави още по-близка и обичана от хората.

Теодора Духовникова е доказателство, че изкуството може да бъде не просто професия, а мисия. Тя е артист, който не само разказва истории, но и вдъхновява, променя, докосва. Всяка нейна роля е покана за размисъл, за съпреживяване, за разбиране на човешката природа. Тя е актрисата, която не играе – тя е.

Според мен човек се ражда с някаква любов към нещо. Бях още на 3-4 годинки, когато разбрах каква искам да бъда. В характеристиката ми в детската градина е пишело „изявени артистични наклонности“. Понеже рано се научих да чета, следобед исках аз да чета приказките, за да се приспиват децата.

Моят генерал е моето сърце. Единствено на него разчитам – на целия си вътрешен мир и на целия емоционален и интелектуален багаж, който нося в себе си. И този генерал печели най-важните ми битки, особено битките срещу самата себе си. Когато се загубя и се чувствам несигурна, уплашена, много рядко търся помощ отвън, даже считам, че не трябва. Подкрепата е хубаво нещо, но помощта и промяната трябва да започва отвътре навън.

Винаги съм се чувствала много комфортно в пола си. Аз съм влюбена в мъжкия пол, но много повече харесвам моя пол. Много повече харесвам жените. Мисля, че те са по-сложните създания. Мисля, че те са по-голямата гордост на Бога. Жената е музата, а пък там седи Творецът.

В момента има едно малко по-войнстващо крило на феминизма, което според мен превръща в жертва цял един пол – мъжкия пол. Едно е да кажеш, че ние имаме равни права, друго е да вменяваш на света, на себе си, на момичетата, които растат в момента и са млади, че мъжът е нещо ужасно.

Аз обичам меланхолията. Обичам състоянието на вътрешна тъга и считам, че то е много по-естествено, отколкото щастието. Не знам защо всички истерично искат да са щастливи. В живота има доста повече тъжни неща, отколкото весели, и тази истерия непрекъснато да си щастлив е безплодна. Няма такава птица като вечно щастие. Въобще имам едно наум към базово щастливите хора.

Много е трудно човек да бъде винаги искрен на 100 процента, осъзнавам това. Но лъжите, които целят да злепоставят и очернят някого, ме вбесяват и нямам никаква толерантност към тях.

На 20 си мислиш, че можеш да промениш света и даже ти отива. Трябва да си революционер. На 30 вече знаеш, че не можеш. Нито един 30-годишен не е успял да промени света. Но това, което можеш да направиш, е да се погрижиш за своята къща, за себе си отвътре – тези битки да спечелиш. Да направиш себе си достоен човек и децата си – достойни хора, във връзката ти с хората около теб да има някакво достойнство и някаква красота. Достойнство и красота…

Ако силно вярваме, че нещо ще се случи добре, то най-вероятно ще се случи добре. Ако си песимист и непрекъснато очакваш най-лошото, едно че е ужасно неприятно за околните и второ – така наистина предизвикваш да ти се случват само лоши неща.

Аз не просто вярвам в Бог, 1000% съм убедена, че Го има. Просто не знам защо другите хора не могат да разберат, че това е така. Нищо от това, което се случва няма да има смисъл, ако няма Бог. Аз не съм повярвала заради някаква семейна традиция – напротив, пътят ми беше напълно осъзнат. Винаги най-интересното нещо в този живот ми е било какво се случва в човека и човешката душа. И заради книгите, които съм прочела, заради философите, които харесвам и опита да си отговоря на техните „проклети въпроси“ за битието, както ги наричат – в един момент усещаш, че няма как да няма Господ.