.
Съществуват хора, които носят в сърцата си неутолимо чувство за липса – една празнота, която ги следва като сянка, независимо от обстоятелствата. Те живеят вечно в плен на мисълта за онова, което нямат, вместо да се наслаждават на това, което притежават. Липсата става техният спътник, техният водач, който ги поставя в ситуация на „нямане“, превръщайки я в централна тема на живота им.
Тези хора често нямат връзка с вътрешното си щастие – като мелодия, която някога са чували, но не могат да възпроизведат. На тях винаги нещо им липсва – може да е одобрението на родителите, може да е любовта, която никога не са почувствали пълноценно, или може да е семейна среда, лишена от топлина и подкрепа. Те носят в себе си раните на емоционален или материален недостиг, който се е отпечатал дълбоко в душата им, оформяйки начина, по който възприемат света и себе си.
Подценявани като деца, те трудно намират себе си в зрелостта. Трудно правят избори – работа, партньор, житейски посоки, – които да отразяват истинската им същност. Вместо това, често следват чуждите съвети, а след това усещат празнота, разочарование и тягостното чувство, че не живеят собствения си живот.
Но подценяването е само едната страна на монетата. От другата страна се крие привидно надценяване – високо его, което прикрива дълбоките страхове и несигурността. Те вярват, че заслужават повече, но същевременно се страхуват, че нямат уменията и качествата да го постигнат. Нереалистичните изисквания, които поставят към себе си и другите, често ги оставят в капана на неудовлетворението.
Когато самооценката не почива на стабилни основи, тя става като лодка в бурно море – ту се издига високо, ту потъва дълбоко. В един момент тези хора могат да се възприемат като по-добри от останалите, но когато видят, че усилията им не носят очакваните резултати, изпадат в съмнения и самоподценяване. Истината е, че светът отвръща на това, което излъчваме. Когато несигурността и липсата доминират, те трудно привличат хора или обстоятелства, които да им дадат стабилна оценка и подкрепа.
Тези хора често се страхуват не само от материална бедност, но и от бедността на духа – от усещането, че са по-малко способни, по-малко достойни или по-малко значими от останалите. В младостта този страх често се изразява в цинично отношение към света, което подчертава личните неуспехи. Но с времето този страх може да се превърне в двигател – мотивация за промяна, за действие, за изграждане на ново и по-добро място в живота.
Насладата от живота за тях може да се окаже трудна задача, защото те често я бъркат с ленивост и липса на усилия. Но истинският смисъл на удоволствието от живота се крие в способността да учиш, да се развиваш, да надграждаш себе си. Да бъдеш удовлетворен означава да намираш стойност в процеса, да израстваш, да се променяш, като ставаш по-ценен не само за другите, но и за самия себе си.
Стабилното самочувствие не се изгражда за ден. То изисква време, усилия и последователност – осъзнат процес, в който човек се учи да приема себе си и своите слабости, да изгражда умения и да празнува малките победи. Едва когато опитът, познанията и практиката станат част от неговото ежедневие, човекът може да излезе пред света с увереност и да заяви себе си.
Истинският успех не се ражда от трагедията и самосъжалението, а от готовността да вложиш сърце и душа в своите цели. Всеки път, извървян с усилия, носи със себе си не само знания, но и дълбокото усещане, че си способен да се справиш с всяко предизвикателство. Това е знание, което никой никога не може да ти отнеме.
автор: Катерина Петрова
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Когато мъжът се страхува от мъжката енергия