.

Художникът на словото – поетът Кръстьо Раленков – напусна този свят след тежка борба с рака. Пристигна тихо, но острието на загубата остава остро, напомнящо ни за онези души, които не просто пишат, а живеят чрез словото, оставяйки вечно отпечатък върху сърцата ни…

Той не просто подреждаше думи. Той разлистваше душата на света. Пишеше така, сякаш държи перо, натопено не в мастило, а в мълчание, рани и надежда. Всяка негова строфа беше пътуване – към себе си, към другия, към Бога и към болката. Без поза, без шум, без фалш. Само истина – оголена, понякога болезнена, но винаги човешка.

В епоха, в която думите се пилят в забрава и се хабят по екрани, Раленков ги връщаше към същността им – към дълбокото, към смисъла. Стиховете му не те забавляваха – те те преобразяваха. Когато четеш негов ред, усещаш как се смаляваш пред силата на обикновеното. Как хлябът става тайнство, тишината – молитва, а една дума – дом.

Поезията му беше мост – между поколения, между живи и мъртви, между човек и човек. В нея имаше панагюрски плам и пловдивска мекота, мъдрост на старец и нежност на дете. Когато го четеш, ти ставаш по-добър. А няма по-високо признание за един поет от това.

Днес той не е сред нас – и все пак е навсякъде. В тихия дъжд, в светлината на есенната утрин, в очите на човек, който още вярва, че поезията може да спаси.

Неговите думи ще останат. Защото бяха живи. Защото бяха чисти. Защото бяха любов.

Поклон, поете. Ти беше не само глас, а съвест. Не само перо, а пулс.

МОЛИТВА

Налива залезът своето вино
и пълни вечерната бъчва.
Привечер мъжете униват.
Привечер мъжете
имат нужда
от кръчма.

Имат нужда да вампирясат,
да смучат кръвта на гроздето,
да литнат с крилете
на страстта му разпасана,
да литнат,
да стигнат
до Господ.
Да седнат до него, да се разпсуват
за всичко, дето душите им мъчи.

Един
по
един
Господ ги чува
сред кръчмарската глъчка.

Господ, разбира се, много не пита.
Знае,
че нещо отдавна е сбъркал.
Знае,
че всяка псувня е молитва,
знае,
че кръчмата всъщност е църква.

Тежко е виното, а душата олеква.
Даже олеква някак без мярка.
И си тръгват мъжете с крака омекнали
сред рой ангели и мухи-винарки…

ВОЙ

„В моите мъжки пътища
се преплитат женските дири…“
Какво ще си поръчам ли?
Порция козе сирене.

„Самките често самотно вият.
Единаците нямат милост.“
Какво за пиене ли питате?
Халба наливна бира.

„А любовта е жестоко кратка,
или кратко жестока.“
… Благодаря… Може ли химикалка?
Друго не искам. Толкоз.

„И си тръгваш от нея нахапан
и със дъх на кръв във устата.“
Хубава сте. И във очакване.
Ала… друга ми е в главата

„След това душиш вятъра,
с разширени копнежно ноздри.“
Тъжна ли сте? И аз понякога.
Подарявам ви тази роза.

„А луната прегръща отчаяно
дивия зов в храсталаците.“
Простете. Серийно моногамни
сме това единаците.

„Но внезапно тя те догонва…
Като в треска очите ѝ светят.“
Извинете, писах не телефона си,
а стих за нея, върху салфетката…

КЛИШЕ, НАРЕЧЕНО ЛЮБОВ

Тя ще отпътува с влака в шест,
тя ще отпътува…
И че не тъгувам е въпрос на чест
аз да се преструвам.

Няма да я моля: „Остани.“
Късно е
да тръгвам с нея.
Ще си кажа: „Малко се стегни!“.
И с една любов ще остарея.

И ще остарявам с всеки влак,
с всеки самолет, напомнящ нея.
Но сега, като осиновен сирак,
правя се на весел… И се смея.