.

Фактът, че любовта носи много добри резултати не означава, че тя е мотивирана от тях или, че хората се влюбват, за да ги постигнат. Любовта, която установяваме у здравите хора, може много по-добре да се съизмери със спонтанната възхита и с онова приемащо и неизискващо чувство на страхопочитание и удоволствие, което изпитваме, когато някоя чудесна картина ни направи силно впечатление.

В психологическата литература се говори прекалено много за награди и цели, за подсилване на реакцията и за задоволяване и съвсем недостатъчно за онова, което бихме нарекли крайно изживяване (в контраст с изживяването-средство), или за преклонението пред красивото, което е награда само по себе си.

При здравите хора възхитата и обичта съществуват през повечето време сами за себе си, без да търсят възнаграждение или да изпълняват някакви цели. Те се изпитват конкретно и богато, заради самите себе си.

Възхищението не иска нищо и не получава нищо. То не преследва някаква цел и не носи никаква полза. Повече е пасивно, отколкото активно. Благоговейно възприемащият човек въздейства малко или никак на изживяването, по-скоро то му въздейства. Той гледа с широко отворени, невинни очи, като дете, което нито се съгласява, нито не се съгласява, нито одобрява, нито не одобрява, а е очаровано от присъщото, привличащо вниманието качество на изживяването и просто се оставя то да дойде и да постигне резултатите си. 

Можем да го оприличим на онази охотна пасивност, с която се оставяме да ни подхвърлят вълните просто за да се забавляваме или, може би още по-добре, на безличния интерес и изпълнената със страхопочитание, непроектираща се възхита от бавно променящата се картина на залеза. Няма какво да добавим в залеза.

В този смисъл не се проектираме в изиживяването, нито се опитваме да му придадем форма, както правим при теста на Роршах. Освен това, залезът не е сигнал или символ на каквото и да било, не сме били възнаградени или обвързани с харесването му. Той няма нищо общо с млякото, храната или други потребности на тялото. Ние сме в състояние да извлечем удоволствие от дадена картина, без да пожелаем да я притежаваме, от розов храст, без да искаме да си откъснем от него, от хубаво бебе, без да искаме да го отвлечем, от птица, без да искаме да я поставим в клетка.

По същия начин един човек може да се възхищава и да извлича удоволствие от друг, без да му въздейства и без да получава нещо от него. Разбира се, благоговението и възхитата се наблюдават наред с други тенденции, които наистина обвързват индивидите един с друг. Това не е единствената тенденция в картината, но е определено част от нея.

Може би най-важният извод от това наблюдение е, че по този начин ние влизаме в противоречие с повечето теории за любовта, защото повечето теоретици приемат, че хората са тласкани към любовта, а не привлечени от нея. Зигмунд Фройд говори за отклонение от ceксyалната цел, Рейк за отклонение от властовата цел, а мнозина – че неудовлетворението от собствения ни „аз“ ни принуждавало да създаваме проектирана халюцинация, нереален (защото е надценен) партньор.

Изглежда е ясно, обаче, че здравите хора се влюбват, така както човек оценява великата музика. В една своя лекция Карен Хорни определя неневротичната любов, изхождайки от положението, че ние разглеждаме другите като дадени сами за себе си, като самоцел, а не като средства за постигане на цели. Логично следва реакцията хората да извличат удоволствие, да се възхищават, да са очаровани, да съзерцават и да се наслаждават, а не да използват. Свети Бернар е формулирал това много точно: „Любовта не се стреми към кауза или граница извън себе си; тя е собственият си плод, собствената си наслада. Обичам, защото обичам. Обичам, за да мога да обичам.“

Ейбрахам Маслоу е един от най-известните американски психолози и основател на хуманистичната психология. Той е най-известен с разработването на йерархията на човешките потребности, която обяснява мотивацията чрез пет основни нива – от физиологичните нужди до стремежа към самоактуализация.

Маслоу вярва, че човек по природа е добър и има вроден стремеж към развитие и реализиране на потенциала си. Неговият подход се различава от психоанализата и бихевиоризма, тъй като поставя акцент върху личностния растеж, смисъла и ценностите.

Книгата му „Мотивация и личност“, публикувана през 1954 година, се счита за едно от най-важните произведения в психологията на ХХ век. В нея Маслоу подробно разглежда своите идеи за мотивацията, самоактуализацията и човешката природа. Трудът оказва огромно влияние не само върху психологията, но и върху образованието, мениджмънта и социалните науки. Благодарение на него хората започват да разглеждат мотивацията не просто като реакция на липси, а като стремеж към постигане на смисъл и личностно израстване.

Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал: