.
Когато Марлене Дитрих пристига в Съветския съюз, я попитали: „Какво бихте искали да видите в Москва? Кремъл, Болшой театър, мавзолея?“
И тази недостъпна богиня внезапно отговорила тихо: „Бих искала да видя писателя Константин Паустовски. Това е моя мечта от много години!“
Да се каже, че присъстващите онемяли е да не се каже нищо. Световна звезда – и някакъв си Паустовски?! Какво толкова…?! Но всичко е вдигнато на крак! И до вечерта Паустовски, вече сериозно болен, най-накрая бил намерен.
Случилото се тогава на концерта се превръща в легенда.
На сцената излиза възрастен мъж, който леко се олюлява. А световната звезда, приятелка на Ремарк и Хемингуей, изведнъж, без да каже дума, коленичила пред него във вечерната си рокля, бродирана със скъпоценни камъни. Роклята е тясна и шевовете започват да се пукат, а камъните да падат на сцената.
Тя целува ръката му, а след това я притиска към лицето си, изпълнено с абсолютно некинематографични сълзи.
И цялата голяма зала отначало замръзва, а после изведнъж – бавно, неуверено, оглеждайки се, сякаш се срамува от нещо – започва да става на крака. И буквално избухна в аплодисменти.
„Бях толкова шокирана от присъствието му, че тъй като не можех да кажа нито дума на руски, не намерих друг начин да изразя възхищението си, освен да коленича пред него“, спомня си Дитрих.
Тя разказва, че смята разказа на Константин Паустовски „Телеграма“ за най-голямото литературно събитие в живота си, което тя случайно е прочела в превод в някакъв немски сборник.
„Оттогава почувствах някакъв дълг – да целуна ръка на писателя, който е написал това. И сега – то се сбъдна! Щастлива съм, че успях да го направя. Благодаря!“
В този разказ Паустовски разказва за момиче, което се премества в голям град от отдалечено село, забравя за любящата си майка и няма време да се сбогува с нея, когато тя умира.
Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен:
