.
Роден в сянката на Крит, през 1883 г., Никос Казандзакис е обречен на величието на бунтар и творец. Неговото житие е като пътешествие през бурни морета, осеяно с неочаквани обрати, философски бури и противоречия, които оформят гениалното му творчество.
Младостта му е белязана от търсене на смисъла. Учи право, но душата му копнее за по-дълбоки истини. Пътува из Европа, попивайки философски идеи и революционни настроения. Завръща се в Гърция, решен да събуди нацията си от вековния сън.
Никос Казандзакис е не само писател, но и борец. Води се от идеи за социална справедливост и духовно възраждане. Творбите му са пронизани от екзистенциални терзания, търсене на Бога и борба с низостите на човешката природа.
„Зорба Гръкът“ е може би най-известният му роман, ода на свободния дух и жизнерадостта. Но Казандзакис е майстор на много жанрове – романи, поезия, драми, философски трактати. Неговият живот е белязан от противоречия. Критикуван е за атеизма си, за социалистическите си идеи, за свободния си дух. Но именно тези противоречия оформят гениалността му.
Казандзакис умира през 1957 г., оставяйки след себе си богато наследство. Творбите му са преведени на десетки езици, а идеите му продължават да вдъхновяват поколения. Той е като буря, преминала през Гърция, оставила след себе си не разрушения, а семена на ново разбиране за света и човека.
Не говориш ти. Нито само твоето племе е това, което вика в теб; безбройните поколения на човеците – бели, жълти, черни – се втурват и викат в теб.
Освободи се и от племето; мъчи се да изживееш целия борещ се човек.
Погледни го как разкъса пъпната си връв с животните, как се мъчи да се изправи, да опитоми дивите крясъци, да опази огъня сред камънаците, да съхрани разума в костите на черепа си.
Нека те обладае милост към това същество, откъснало се една сутрин от маймуните, голо, беззащитно, без рога и зъби, само с една искра в мекия си череп.
Не зная откъде идва и къде отива. Но иска, обичайки, работейки, убивайки, да завладее земята.
Погледни хората, смили се над тях. Погледни себе си сред хората, смили се над себе си.
В мътния сумрак на живота се докосваме един друг, търсим се, питаме се, вслушваме се един в друг; викаме за помощ!
Препускаме. Знаем, че препускаме към смъртта, но не можем да спрем. Препускаме.
Държим една свещ и препускаме.
За миг лицето ни се осветява; но бързо-бързо предаваме свещта на сина си и изведнъж угасваме, слизаме в Ада.
Майката гледа напред към дъщерята; дъщерята също гледа напред, оттатък тялото на мъжа си, към сина – ето как върви по тази земя Невидимият.
Всички ние – безмилостни – гледаме напред, тласкани отзад от гигантски, непогрешими, тъмни сили.
Надигни се от временния окоп на тялото си и обърни поглед назад, към вековете. Какво виждаш?
Животни, целите в кръв и косми, обезумели се надигат от калта. Животни, целите в кръв и косми, слизат от планините.
Двете армии, ръмжейки, се сблъскват – както мъжът и жената – и се превръщат в купчина кръв, мозък и кал.
Погледни; народите никнат като трева от пръстта и пак в пръстта падат – богат тор за бъдещите сеитби. А земята затлъстява от пепелта, от кървите и мозъците на хората.
Безбройни са и онези, които се изгубват по средата на пътя; раждат се и умират безплодни.
Изведнъж в мрака се отварят пропасти, цели народи пропадат в тях, безсмислени заповеди се дочуват сред безумната врява и, ужасено, човешкото стадо се разпилява.
Изведнъж усещаме под нас и около нас, и в бездната на нашето сърце слепите, ненаситни, безсърдечни и безумни сили.
Сред бурно море плаваме, съзираме го в проблясъка на една жълта светкавица; на една черупка доверихме богатствата си, децата си, боговете си.
Мрачни вълни от гъста кръв са вековете – надигат се и се спускат. Всеки миг е отворена бездна.
Съзерцавай тъмното море, без да се замайваш, всеки миг гледай бездната в очите – без въображение, без нахалство, без страх. Без въображение, без нахалство, без страх.
И не само това; направи още една крачка; бори се, за да придадеш смисъл на безсмислените битки на човека.
Тренирай сърцето си да управлява колкото се може по-широка арена.
Обхвани с погледа си един век, после два века, после три, десет, колкото можеш да издържиш, от пътя на човека.
Дресирай окото си да следи движението на народите в необятните исторически пространства.
Потапяй се с търпение и с любов, с висок алтруизъм в това видение, докато полека-лека светът започне да диша в теб – да се осветят борещите се, да се срещнат в сърцето ти, да се опознаят братята.
Сърцето обединява, каквото умът разделя, надскача арената на нуждата и превръща битката в любов.
Пази равновесие над всепоглъщащата пропаст и се опитвай да сложиш ред във видението.
Повдигни пъстрия капак на мистерията – звездите, моретата, хората, идеите; придай образ и смисъл на аморфната безсмислена безкрайност.
Събери в сърцето си всичките кошмари, възстанови всичките елементи. Спасението е един кръг; затвори го!
Какво ще рече щастие? Това, да преживяваш всичките нещастия.
Какво ще рече светлина? Това, да поглеждаш с бистро око целия мрак.
Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен:
