.
За Алберт Велики вярата и науката никога не са били в конфликт. Този велик учен е разбирал как да интегрира научното познание с християнската теология, класическата философия и автентичния и изпълнен с вяра живот.
Алберт Велики е германски философ, богослов, светец на Католическата църква и доминикански епископ. Признат от Католическата църква за един от 37-те Учители на Църквата и наставник на Тома Аквински.
В историята на Европа има личности, които сякаш носят в себе си цялата култура на своето време – хора, чийто ум не се ограничава от една единствена област, а жадно обгръща света в неговата цялост. Такъв е Алберт Велики (ок. 1200–1280), доминикански монах, богослов, енциклопедист, учен. Той е признат за най-великия немски философ и теолог от Средновековието.
Наричан „Doctor Universalis“ – „Всеобщият учител“ – той съчетава умението да мисли като философ, наблюдателността на природоизследовател, методичността на учен и духовното проникновение на богослов. Неговият принос е толкова широк, че често се казва: ако XIII век има лице, то това е лицето на Алберт Велики.
Алберт вероятно е получил образование главно в университета в Падуа, където изучава трудовете на Аристотел и Отците на Църквата, а също така показва големи способности в естествените науки. По-късно свидетелство на Рудолф от Новамагия споменава за среща между Алберт и Дева Мария, която го убеждава да приеме свещеничеството. През 1223г. той става член на Доминиканския орден и учи теология в Болоня.
През 1245 г. Алберт става магистър по теология при Герик от Сен Куентен, първият немски доминиканец, получил тази титла. Преподава теология в Парижкия университет като щатен професор, заемайки Катедрата по теология в Колежа на Сейнт Джеймс. По това време Тома Аквински започва да учи под ръководството Алберт. Впоследствие той става един от неговите любими ученици и го придружава в пътуванията му.
Алберт е известен със своята кротост, търпение и умение да вдъхновява учениците си да мислят самостоятелно. Когато чул скромния, мълчалив Тома Аквински да бъде наричан „тъп вол“ от останалите ученици, Алберт отговорил: „Вол е, но ревът му ще се чуе по целия свят.“ И се оказва прав…
Алберт Велики е първият, който коментира почти всички писания на Аристотел, като по този начин ги прави достъпни за по-широк академичен дебат. Всъщност Алберт Велики е причината философията на Аристотел да стане интелектуалният гръбнак на Запада. Изучаването на гръцкия философ го кара да изследва и коментира ученията на мюсюлмански учени, по-специално Авицена и Авероес.
През 1260 г. папа Александър IV го прави епископ на Регенсбург – служба, от която той се оттегля след три години. По време на изпълнение на задълженията си той засилва репутацията си на смирен човек, като отказа да язди кон, в съответствие с диктата на Доминиканския орден, и обикаля огромната си епархия пеша.
През 1263 г. папа Урбан IV го освобождава от задълженията на епископ и го моли да проповядва в полза на Осмия кръстоносен поход в немскоговорящите страни.
Прочува се с работата си като помирител между конфликтни страни. В Кьолн е известен не само с това, че е основател на най-стария университет в Германия там, но и с „голямата присъда“ от 1258 г., която слага край на конфликта между гражданите на Кьолн и архиепископа. Сред последните му усилия е защитата на ортодоксията на бившия му ученик Тома Аквински, чиято смърт през 1274 г. наскърбява Алберт.
Творчеството на Алберт Велики е събрано за пръв път през 1899 г., като достига 38 тома. Те разкриват неговите енциклопедични познания по теми от множество сфери на човешкото познания, сред които като логика, теология, ботаника, география, астрономия, астрология, минералогия, алхимия, зоология, физиология, френология, правосъдие, право, приятелство и любов. Той усвоява, тълкува и систематизира всички произведения на Аристотел, събрани от латинските преводи и бележки на арабските коментатори, в съответствие с църковната доктрина. Повечето съвременни знания за Аристотел са запазени и представени от именно от Алберт Велики.
Познанията на Алберт по природни науки са значителни и забележително точни за епохата. Той не само създава коментари и парафрази на целия Аристотелов корпус, включително неговите научни трудове, но също ги допълва и подобрява. Неговите книги по теми като ботаника, зоология и минерали включват не само информация от други източници, но също така и резултати от неговите собствени емпирични изследвания. Тези изследвания допринасят за развитието на няколко науки, отвъд разчитането на класически текстове. В случая с ембриологията, например, се твърди, че в периода между Аристотел и Алберт, последният от които успява да идентифицира органите с яйцеклетките, не е написано почти нищо от значение за развитие на знанията в тази област. Освен това, Алберт на практика създава цели специални науки, незасегнати от трудовете на Аристотел. Например преди него не е имало систематично изследване на минералите. За тези постижения той получава титлата Doctor Universalis.
Алберт е силно запленен от астрологията. През Средните векове, чак до зората на модерната епоха, учени и мислители масово са приемали астрологията, вярвайки, че земният живот е микрокосмос, отразяващ макрокосмоса – вселената. Те са убедени във връзката между двете и приемат, че небесните тела се движат в цикли и модели, подобни на земните. От тази гледна точка е логично да се смята, че астрологията може да предсказва човешката съдба. Алберт смята, че познаването на влиянието на небесните тела върху хората, може да ги насочи към живот, по-съобразен с християнските ценности. Всъщност, тези идеи присъстват в почти всички негови трудове.
Алберт Велики умира на 15 ноември 1280 г. на 80-годишна възраст в доминиканския манастир в Кьолн, Германия. Неговите мощи се намират в римски саркофаг в криптата на доминиканската църква „Свети Андрей“ в Кьолн. Обявен е за блажен през 1622 г. Канонизиран и провъзгласен за Отец на Църквата на 16 декември 1931 г. от папа Пий XI и за покровител на естествените учени през 1941 г. Празникът на Свети Алберт е 15 ноември.
В епоха, когато науката и богословието често се сблъскват, Алберт Велики отстоява позиция, която и днес впечатлява със своя баланс: разумът изучава света, а вярата – неговия първоизточник; тези две неща не са врагове, а съюзници. Затова трудовете му са едновременно научни и духовни, логични и метафизични.
Ако някой има задълбочени познания по естествени науки, думите Господни няма да му дадат повод за съмнение.
Бог е първопричината, природата – Неговият език.
Познанието за творението води към познание за Твореца.
Доброто се познава по плодовете си.
Където липсва разум, липсва и истина.
Опасно е да се приема за доказано това, което не е проверено.
Истинската мъдрост се ражда от смиреното търсене.
Една грешка в началото води до много в края.
Науката е дъщеря на разума, а разумът – дар от Бога.
Умът трябва да бъде упражняван, както тялото.
Разумът е път към вярата, а вярата – корона на разума.
Да учиш означава да вървиш към светлината.
Всичко, което съществува, има своето основание.
Човек трябва да познава както небето, така и земята.
Добродетелният човек е най-съвършеното творение.
Да разбираш означава да свързваш. Не е достатъчно да знаеш – трябва да разбираш причините.
Истината е една, но пътищата към нея са много.
Мъдростта расте в тишината.
Който търси истината, вече служи на Бога.
Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен:
