.

Има една странна трагикомедия, която се разиграва в съвременния свят – зрели жени водят ожесточена битка с календара, сякаш времето е личен враг, а не най-талантливият скулптор на човешката душа. Боядисват съществуванието си в инфантилни цветове, обличат се в чужда възраст, говорят с чужд език и се опитват да убедят околните, че са „момичета“, когато самата природа вече ги е поканила да влязат в много по-интересна роля – тази на жената.

Истината е, че младостта е подарък от биологията. На двайсет почти всяко лице има свежест, всяка походка има лекота, всяка усмивка носи естествен блясък. Младото момиче не трябва да знае много за живота, за да бъде красиво – младостта върши голяма част от работата вместо него.

Но зрелостта… зрелостта е съвсем друга естетика. Тя не идва даром. Тя е красота, минала през болки, разочарования, победи, предателства, самота, любов, провали и преоткриване. Това вече не е свежестта на пролетта, а плътният аромат на късното лято: по-дълбок, по-наситен, по-опасно привлекателен.

Нелепо е, когато зряла жена започне да имитира момиче. Все едно великолепно старо вино да се срамува, че не е гроздов сок! Вместо да използва най-голямото си предимство – спокойствието, интелекта, увереността, иронията, фината чувственост и онзи магнетизъм, който идва само след живот, изпълнен с преживявания – тя започва да се държи така, сякаш стойността ѝ зависи от това дали някой ще я обърка с двайсетгодишна.

А най-смешното е, че младостта никога не може да бъде изиграна убедително. Истинската младост не е в гладката кожа, а в невинността. В непознаването на живота. В онова леко безразсъдство, което зрелият човек вече не може да притежава, колкото и филтри да сложи върху снимките си.

Карл Густав Юнг е казал нещо гениално: „Следобедът на човешкия живот не бива да повтаря сутринта.“

Колко точна мисъл! Нелепо е човек в четиридесетте си години да се опитва да живее емоционално, визуално и психологически като на двайсет. Това не е победа над времето. Това е отказ от развитие. Сутринта има своя чар – но и следобедът има своята златна светлина. Никой не очаква залезът да прилича на изгрев. И точно затова залезът е красив.

Зрялата жена има привилегии, за които младото момиче дори не подозира. Тя вече знае коя е. Не се влюбва във всеки комплимент. Не драматизира всяко мълчание. Не превръща всеки мъж в съдба. Тя може да бъде едновременно нежна и опасна, спокойна и съблазнителна, мъдра и иронична. И най-важното – вече не моли света за одобрение.

Именно това е истинската еволюция: да замениш истерията на младостта с достойнството на зрелостта.

Красивата млада жена привлича погледите. Красивата зряла жена привлича уважение. Първата впечатлява. Втората се врязва в паметта.

автор: Йосиф Бор