.
Негодуванието е едно от най-опасните човешки състояния не защото е необяснимо, а точно защото почти винаги има обяснение. Някой ви е предал. Някой е получил онова, което вие сте заслужавали. Дали сте много и не сте получили почти нищо. Били сте унизени, пренебрегнати, използвани или изоставени. И може действително да сте прави. Може животът наистина да е бил несправедлив към вас. Но от този момент нататък възниква много по-страшен въпрос: какво ще направите с тази несправедливост?
Защото човек може да преживее злото, без самият той да стане зъл. Но може и да превърне преживяното зло в разрешение за собствената си жестокост. Именно там започва истинската опасност на негодуванието. То не идва при нас с думите: „Искам да бъда лош човек.“ Идва много по-убедително: „След всичко, което ми причиниха, имам право.“ Имам право да мразя. Имам право да унижа. Имам право да отмъстя. Имам право да се зарадвам, когато онзи, който ме е наранил, падне. И колкото по-дълго човек повтаря това, толкова по-трудно забелязва момента, в който жертвата започва да прилича на своя мъчител.
Негодуванието е особена смес от гняв, безсилие и памет. Гневът може да избухне и да отмине. Негодуванието се нуждае от архив. То събира доказателства. Помни всяка дума, всеки жест, всяко унижение и всяка несправедливост. Връща се към старите разговори и ги провежда отново, този път с по-добри реплики. Човек лежи вечер в леглото и съди хора, които дори не присъстват. Произнася присъди, печели въображаеми спорове и постепенно изгражда цяла морална вселена, в която той е невинният, а другите са обвиняемите.
Това носи странно удовлетворение, защото позицията на жертвата има едно огромно психологическо изкушение: освобождава ни от отговорността да се запитаме какво можем да направим оттук нататък. Ако родителите са виновни, ако партньорът е виновен, ако началникът е виновен, ако приятелите са виновни, ако обществото е виновно и ако самият живот е виновен, тогава човек може да обясни абсолютно всичко. Само че има ужасна цена – постепенно губи усещането, че притежава власт над собствения си живот. Получава обяснение за нещастието си, но губи изхода от него.
Особено разрушително става, когато негодуванието се съюзи със завистта. Тогава чуждото щастие започва да изглежда като лична обида. Човек вижда нечий успех и вместо да си каже „И аз бих искал това“, започва да мисли: „Защо точно той?“. Следващата крачка е още по-мрачна: „Той не го заслужава.“ А след нея идва мисълта, която рядко признаваме дори пред себе си: „Ще ми стане по-добре, ако го загуби.“
Тук се появява Сянката в юнгианския смисъл – онази част от личността, в която изтласкваме всичко, което не желаем да признаем за свое. Завистта, злорадството, желанието за мъст, удоволствието от чуждото унижение не изчезват само защото се смятаме за добри хора. Напротив, колкото по-категорично човек е убеден в собствената си морална безупречност, толкова по-лесно може да извърши нещо жестоко, като го нарече справедливост.
Именно затова негодуващият човек рядко казва: „Искам да му причиня зло.“ Той казва: „Искам да си получи заслуженото.“ Не злослови – „разкрива истината“. Не унижава – „поставя човека на мястото му“. Не саботира – „възстановява справедливостта“. Не злорадства – „животът най-после му го върна“. Езикът се променя, защото човек трябва да запази представата, че е добър, докато върши неща, които иначе би осъдил у другите.
Това е една от най-старите човешки трагедии. Когато страдаме достатъчно дълго, започваме да вярваме, че страданието ни дава морални привилегии. Но страданието не прави човека автоматично добър. То може да го направи по-състрадателен, но може да го направи и жесток. Може да го научи да разпознава чуждата болка, но може и да го убеди, че щом светът е бил безмилостен към него, той вече не дължи милост на никого. Именно тук човек трябва да бъде изключително внимателен, защото най-опасното зло невинаги се извършва от хора, които знаят, че вършат зло. Понякога се извършва от хора, които са абсолютно убедени в собствената си правота.
Разбира се, това не означава човек да търпи унижение или да прощава всичко безразборно. Има отношения, които трябва да бъдат прекратени. Има хора, от които трябва да се отдалечим. Има несправедливости, срещу които трябва да се противопоставим. Психологическата зрялост няма нищо общо с безгръбначността. Но има огромна разлика между това да поставиш граница и това да посветиш живота си на омразата към човека отвъд нея.
Негодуванието има и още една жестока особеност: то ни свързва именно с човека, от когото искаме да се освободим. Може да не го виждате от десет години, но ако всяка седмица разговаряте с него във въображението си, той все още живее във вас. Може никога повече да не го срещнете, но ако решенията ви продължават да бъдат реакция срещу онова, което ви е причинил, част от живота ви все още му принадлежи. Така омразата, която изглежда като окончателно отхвърляне на другия, понякога се оказва една от най-здравите връзки с него.
Затова освобождаването от негодуванието не означава да обявим миналото за добро. Не означава да кажем, че болката не е била истинска или че виновният е невинен. Означава нещо много по-трудно: да откажем да превърнем чуждия грях в основен принцип на собствения си живот. Да признаем: „Да, това се случи. Да, беше несправедливо. Да, промени ме. Но няма да му позволя да реши в какъв човек ще се превърна.“
Може би именно това е най-тежката форма на лична отговорност – не отговорността за онова, което са ни причинили, а за онова, което ще направим с причиненото. Никой не избира всички свои рани. Но постепенно започваме да участваме в избора дали ще ги превърнем в мъдрост, или в оръжие.
Защото човекът, който ви е наранил, може да е виновен за раната. Но ако след години тази рана ви е превърнала в озлобен, завистлив и жесток човек, тогава той вече не е единственият автор на историята. И може би най-голямото отмъщение срещу злото не е да го върнем обратно, а да направим така, че то да спре благодарение на нас.
Колкото повече човек недоволства, толкова повече съсипва себе си – СВ. ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ