.
Щастливи са невежите и простите хора. За тях всичко в природата е ясно устроено. Разбират всичко, що виждат, по простата причина, че то съществува.
И наистина не са ли те по-разумни от мечтателите, които стигат дотам, че се съмняват в собствената си мисъл?
Умира някой приятел. Тъй като смятат, че разбират смъртта, те не притурят към тъгата от загубата и жестокото терзание, че не могат да си обяснят едно толкова естествено събитие. Живял е, вече не живее; говорил ми е, умът му е разбирал моя – това вече го няма.
А този гроб? Почива ли той в гроба, студен като самата яма? Блуждае ли душата му около неговия паметник? И когато мисля за него, тя ли разтърсва паметта ми?
Навикът свежда всички ни до равнището на обикновените хора. Когато следата избледнее – той е мъртъв и толкова тази мисъл не ни измъчва.
Учените и мислителите, които изглежда, са много по-изостанали от невежата, защото онова, което би могло да им послужи за доказателство, дори не е доказано за тях.
Аз съм човек. Какво значи това „аз“? Какво е това – човек?
Те прекарват едната половина от живота си да разчепкват къс по къс, да проверяват всичко, което вече е открито, а другата – за да полагат основите на сграда, която никога не израства над земята.
Нито блестящите обещания на най-добрите ти приятели, нито предложенията за услуги на силни на деня, нито интересът, който някой достоен човек проявява към теб, не бива да те накарат да вярваш, че има нещо реално в приказките им, искам да кажа, в резултатите от тях; защото много от обещаващите имат добри намерения, докато ти говорят, подобно на лъжехрабците или на хората, дето се горещят като жени, и всичката им разпаленост порядъчно се изпарява, щом наближи времето за действие.
Ти от своя страна внимавай как приемаш хората и най-вече не проявявай смешна отзивчивост, плод на моментно настроение.
Колко слаб, уязвим и открит от всички страни за изненади се чувствам, когато попадна сред хора, които не говорят наслуки и винаги са готови да подкрепят думите си с действия! … Но има ли въобще такива и не са ли ме вземали често и мен за твърд човек?
Маската е всичко. Трябва да призная, че се страхувам от тях – а има ли нещо по-позорно от това, да се страхуваш?
И най-твърдият по природа човек е страхливец, когато мислите му са неустановени: а самообладанието, първата негова защита, идва само тогава, когато изненадата няма достъп до душата, предвидила всичко отнапред.
Зная, че за това е нужна огромна решимост, но като постоянстваш, изминаваш от само себе си голяма част от пътя.
Твърде често се упрекваме, че сме се променили; всъщност променят се нещата около нас. Какво по-печално от това? Имам двама, трима, четирима приятели – и какво? Принуден съм да бъда различен човек с всеки от тях или по-скоро да показвам на всеки лицето, което той разбира.
Една от най-големите беди е, че не можеш никога да бъдеш изцяло опознат и разбран от един и същ човек.
И когато мисля за това, струва ми се, че то е най-голямата мъка на живота – неизбежната самота, на която е обречено сърцето. Съпруга по твой ръст е най-голямото благо. Бих предпочел тя да ме превъзхожда във всяко отношение, отколкото обратното.
Това, което измъчва душата ми, е самотата. Колкото повече тя се раздава на приятели, на всекидневни привички и удоволствия, толкова повече ми се струва, че бяга от мен и се крие в своята крепост.
Поетът, който живее в самота, но и много твори, се радва на съкровищата, които носим в гърдите си, но които ни се изплъзват, когато се раздаваме на другите.
Отдадеш ли се всецяло на душата си, тя напълно ти се разкрива и тогава тя, капризната, ти позволява да вкусиш от най-голямото щастие – щастието да изразяваш душата си по хиляди начини, да я споделяш с другите, да се самоопознаваш, да се изобразяваш непрекъснато в творбите си.
Не говоря за посредствените хора – но каква е тази жажда не само да пишеш, но и непременно да те печатат?
Освен удовлетворението от похвалите това е потребността да се разкриеш на всички души, които могат да разберат твоята, и понякога всички души намират себе си в твоята живопис.
Какво значи дори одобрението на приятелите?
Чисто и просто, че те разбират, а какво значение има това за теб? Но да живееш в съзнанието на другите – ето какво опиянява.
Какво толкова лошо има в това? – си казвам. Ти можеш да прибавиш още една душа към тия, които виждат природата по свой начин. Това, което са рисували всички тия души, е ново благодарение на тях, а ти ще ги изобразиш самите тях по новому!
Рисувайки нещата, те са изобразили душата си, и твоята душа също иска своя ред. Защо да се бунтуваш срещу този порядък? Нима това нейно искане е по-смешно от желанието за сън, което обзема всички членове на тялото ти, когато са уморени, и цялата ти физическа природа? Ако не са сторили достатъчно за тебе, те не са сторили достатъчно и за другите.
Дори тези, които смятат, че всичко вече е казано и открито, ще те приветстват като нещо ново и после ще затръшнат вратата подир теб. И пак ще говорят, че всичко е било вече казано.
Както човек в немощната си старост вярва, че цялата природа се разпада, така и низшите духом, като няма какво да прибавят вече към казаното, си мислят, че природата е дала само на неколцина, и то в началото, да кажат нещо ново и поразително.
А това, което са имали да кажат на времето си тия безсмъртни умове, е поразявало и очите на техните съвременници и все пак малцина са пожелали да сграбчат новото и са побързали да го овладеят, та да отнемат от потомството прибирането на жътвата.
