.
Анатол Франс – това име звучи като музика на духа, като отглас от онзи изтънчен свят, в който иронията и нежността живеят в едно и също сърце. Роден през 1844 година в Париж, той буквално пораства сред книгите в книжарницата на баща си. Детството му мирише на мастило, кожа и хартия – мирисът на мисълта, която пътува от век на век. Може би точно затова, когато Франс започва да пише, неговият стил има нещо от вкуса на старинно вино – благородно, леко меланхолично, с лека горчивина от мъдростта на човека, който е видял и доброто, и глупостта в света.
Франс говори тихо, с онзи глас, който не се забравя – глас на човек, който е разбрал, че истината често е облечена в смях. Неговата ирония е от най-опасния вид – тази, която идва от любовта. Защото само човек, който обича човечеството, може да му се надсмива с такава тъга и същевременно с такава нежност.
Франс умее да гледа на историята като на театър, където царе, попове и философи си разменят роли, а публиката е винаги една и съща – обикновените хора, които вярват, страдат и мечтаят.
Критиците често го наричат „френският Волтер“ – и с право. Но Франс беше по-тих, по-човечен. Там, където Волтер удряше с чук, Анатол Франс усмихнато вдигаше вежди. Той вярваше, че иронията е по-силна от омразата, а изяществото на мисълта – по-трайно от насилието. През 1921 година получава Нобелова награда за литература – не толкова за конкретно произведение, колкото за цял един духовен свят, изграден с перо и усмивка.
И може би най-красивото в него е това, че дори когато говори за глупостта и фанатизма, той не ги мрази – той ги наблюдава, както ботаникът наблюдава странно цвете. В очите му няма презрение, има разбиране. Защото за него човекът е трагикомичен, но и едно вечно дете, което играе с огъня на идеите и все пак не изгаря напълно.
Когато четеш Франс, оставаш с усещането, че си говорил с човек, който те познава по-добре, отколкото ти самият се познаваш. И че след всичките му усмивки, след цялата му ирония, в дъното на душата му гори нещо необяснимо просто – любов към човека, дори когато той не я заслужава.
Винаги съм предпочитал безразсъдството на страстите пред мъдростта на безстрастието.
Пазете силните страсти, развивайте ги и растете заедно с тях. И когато ви подчините на себе си страстите си, тяхната сила ще стане ваша сила, и величието им – ваша красота. Страстите – духовното богатство на човек.
Геният е съвестта на миналото и мозъка на бъдещето.
Искрена наричаме жената, която не лъже без нужда.
В изкуството, както и в любовта, инстинктът е достатъчен.
Смятам, че на света няма по-унизително страдание от ревността.
Когато нещо е вече казано, и то казано добре, нямайте скрупули. Вземете го и го препишете.
Няма нищо по-могъщо от думите. Думата ранява свирепо и руши крепости. Тя е невидимо oръжие. Без нея светът ще принадлежи на грубата сила.
Склонни сме да вярваме на всичко казано, особено когато е казано красиво.
За да постигнем велики неща, трябва не само да действаме, но и да мечтаем. Но не само да планираме, а и да вярваме.
Когато човек мисли, трябва да се съмнява, когато действа, да е уверен.
Късмет е псевдонимът, който Бог използва, когато не иска да се подпише със собственото си име.
Никога не давайте книги назаем, защото никой не ви ги връща; единствените книги, които аз имам в моята библиотека, са книгите, които хората са ми давали назаем.
Ако познаем всички тайни на вселената, то тогава ще изпаднем в неизлечима скука.
По-добре е да разбереш малко, отколкото да разбереш грешно.
Рано или късно любопитството става грях; за това дявола винаги е на страната на учените.
И един милион човека да повторят една глупост, тя си остава глупост.
Докато човек не е обичал животно, част от неговата душа остава несъбудена.
Всяка промяна, дори и най-желаната, има своя тъга, защото това, с което се разделяме, е част от самите нас; човек трябва да умре за един живот, за да влезе в друг.
Ако не се променяме, не израстваме. Ако не израстваме, не живеем наистина.
Трябва да имаме мярка във всичко, дори и в скромността.
Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен:
