.

Йосиф Бродски е обречен на величието на поета, но и на трагедията на изгнаника. Неговото житие е като пътешествие през бурни морета, осеяно с неочаквани обрати, политически терзания и литературни триумфи.

Младостта му е белязана от търсене на свободата. Бродски е бунтар, чийто остър ум и поетичен талант не се вписват в рамките на съветската система. Стиховете му, пронизани от екзистенциална мъка и философски размисли, са опасни за режима.

През 1972 г. е арестуван по фалшиви обвинения и осъден на пет години изгнание. Бродски прекарва 18 месеца в трудови лагери, където се бори за оцеляване, но не и за поезията.

Изгнанието му го отвежда в Австрия, а след това и в САЩ. Там Бродски намира дом, но не и покой. Душата му е разкъсана между двете родини – Русия, която го е родила, но го е отхвърлила, и Америка, която му е дарила свободата, но не и корените.

През 1987 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. Тази чест е не само признание за неговия гений, но и символ на борбата му за свобода на словото.

Бродски умира през 1996 г. в Ню Йорк. Оставя след себе си богато наследство. Творбите му са преведени на десетки езици и са вдъхновили поколения читатели по целия свят.

По-добре е да си пълен неудачник в някоя демокрация, отколкото мъченик или пък изискана персона в тирания.

Ако изкуството учи на нещо, това е тъкмо частността на човешкото съществуване.

Като най-старата и най-буквална форма на частно предприемачество то съзнателно или несъзнателно развива у човека чувство за уникалност, за индивидуалност, за отделност.

Превръща го от социално животно в автономна личност.

Много неща могат да бъдат споделени — легло, къшей хляб, убеждения, любовница, но не и стихотворение, да кажем, от Райнер Мария Рилке.

Всички произведения на изкуството, особено на литературата и най-вече стихотворенията, се обръщат към всеки човек поотделно, влизат с него в преки и неопосредствани отношения.

Тъкмо по тази причина изкуството като цяло, особено литературата и най-вече поезията, са недолюбвани от радетелите за общественото благо, от господарите на масите и глашатаите на историческата необходимост.

Защото там, откъдето е минало изкуството, там, където е било прочетено стихотворение, вместо очакваните от тях съгласие и единодушие те откриват многогласие и равнодушие; вместо волята за действие — невнимание и придирчивост.

С други думи, в малките нулички, с които радетелите за общото благо и водачите на масите са свикнали да боравят, изкуството добавя „точка, точка, запетайка, тире, минус“, превръщайки всяка нула в мъничко човешко, макар и невинаги красиво, лице.

Езикът и, струва ми се, литературата са по-стари и неизбежни, по-трайни от всяка форма на социална организация.

Негодуванието, иронията или безразличието, с които литературата често се отнася към държавата, по същество са реакция на постоянното или, по-добре казано — на безкрайното — срещу временното и крайното.

Философията на държавата, нейната етика — да не говорим за нейната естетика — винаги са „вчерашни“.

Езикът и литературата са винаги „днешни“, а често — особено ако политическата система е ортодоксална — могат да бъдат и „утрешни“.

Едно от достойнствата на литературата се крие тъкмо в това, че тя помага на човека да уточни времето на съществуването си, да се разграничи както от тълпата свои предшественици, така и от себеподобните си, избягвайки тавтологията — тоест съдбата, известна още и под почетния термин „жертва на историята“.

Изкуството като цяло и литературата в частност са забележителни с това, че не понасят повторенията.

В ежедневния живот можете да разкажете един виц три пъти и всеки път да предизвикате смях, да станете душа на компанията.

В изкуството този тип поведение се нарича „клише“.

Изкуството съществува, като непрекъснато поражда нова естетическа реалност.

Затова често се оказва „преди прогреса“, преди историята, чийто основен инструмент е — да коригираме за пореден път Маркс — тъкмо клишето.

Днес съществува едно доста разпространено гледище, според което писателят и особено поетът трябва да използва в работата си езика на улицата, езика на тълпата.

При цялата си привидна демократичност това твърдение е доста абсурдно и представлява опит да се подчини изкуството, в този случай литературата, на историята.

Само ако сме решили, че е време хомо сапиенс да спре своето развитие, можем да караме литературата да говори езика на народа.

В противен случай народът трябва да говори езика на литературата.

Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен: