.

Бернард Ливехуд е от онези редки хора, които сякаш идват на този свят, за да прокарат мост между науката и духа, между човека и обществото. Роден е през 1905 г. далеч от Европа – в Медан, на остров Суматра, тогава част от Холандска Източна Индия. Още като дете се връща с родителите си в Холандия, но може би именно този ранен досег с различна култура оставя у него усещането, че животът винаги има повече от едно лице. Това усещане ще го води цял живот.

Той изучава медицина и психиатрия, но никога не се задоволява с клиничната страна на нещата. За него човекът не е просто тяло с диагноза, а същество, което расте, търси смисъл, преминава през фази и кризи, които не са болести, а възможности за пробуждане. Още млад, Ливехуд започва да работи с деца с увреждания и създава лечебно-педагогическия дом „Зоннехюис“, където се опитва да обедини медицината, педагогиката и изкуството. За него терапията не е само лечение, а процес на израстване, както за детето, така и за възрастния, който му помага.

Към идеите на Рудолф Щайнер и антропософията Ливехуд се обръща не като към догма, а като към живо вдъхновение. Той вижда в човека духовно същество, което се развива през седемгодишни цикли. Детството, младостта, зрелостта и старостта за него не са просто възрасти, а различни ритми на съзнанието, в които душата се учи да бъде все по-свободна. В една от най-известните си книги, „Фази на човешкото развитие“, той описва как всеки преход в живота ни носи възможност за пробуждане, ако имаме смелостта да го преживеем съзнателно.

Но Ливехуд не остава в рамките на индивидуалната психология. След Втората световна война той започва да се пита: ако отделният човек има етапи на развитие, не е ли възможно и организациите – фирмите, училищата, дори обществата – да имат свой жизнен път? Така се ражда една от най-влиятелните му идеи: че организациите са живи системи, които също се раждат, растат, узряват и умират, ако не се обновят. В основата на тази мисъл стои убеждението, че в центъра на всяка структура стои човешкото същество и неговият стремеж към смисъл.

През 1950-те той основава Холандския институт за организационно развитие (NPI), който става едно от първите места в света, където мениджмънтът се разглежда не само като техника, а като изкуство на развитието. Там той учи ръководители да гледат на фирмите си не като на машини, а като на организми, които имат нужда от грижа, осъзнатост и нови импулси в точния момент. „Организацията – казва той – е огледало на душата на нейните хора.“

В неговите книги често се усеща едно тихо доверие в човешкия път. Ливехуд не пише като теоретик, а като човек, който е преживял срещата с мрак и светлина, с разпад и сътворение. Той вярва, че кризите в живота – лични, професионални, социални – са не катастрофи, а портали. В книгата „Жизнени кризи – жизнени възможности“ той разказва как всяка криза е покана за трансформация, а страхът, който изпитваме, е знак, че на прага стои нова сила, готова да влезе в живота ни, ако я приемем.

Към края на живота си Ливехуд преподава, пише и вдъхновява поколения лекари, педагози, терапевти и ръководители. Умира през 1992 г. в Зейст, но идеите му продължават да живеят в десетки школи и организации по света. Неговото наследство не е просто теория, а начин да гледаме на човека и света като на взаимно развиващи се същества – едното без другото не може.

Днес, в епоха на постоянни промени и несигурност, Бернард Ливехуд звучи изненадващо актуално. Той ни напомня, че всяка промяна има вътрешен ритъм, всяка криза крие възможност, и че както човекът, така и обществото могат да израстват, ако се научат да чуват този ритъм. И може би именно това е най-ценното, което ни оставя – едно спокойно доверие, че развитието е не борба срещу живота, а танц с него.

Що се отнася до най-дълбоката своя душевност, съвременният човек от днешното материалистично общество открива, че е тръгнал на пътешествие през пустинята. Неговата жажда може да утоли само непрекъснатото му внимание към обновяващите идеи и чувства, които осмислят съществуването му и поставят собствената му цялост в един човешки и духовен свят от етични и естетични стойности.

В човешката душа непрекъснато си взаимодействат две силови полета. Едното идва от физическата област, където се редуват желанията и задоволяването им, а другото идва от духовната област, откъдето съзнателното его постоянно насочва душата навън към света и навътре в себе си. Редуват се екстроверсия и интроверсия, желание и задоволяване.

Човешкият дух се изживява като собственото ни его или висшето ни его, което съзнателно или несъзнателно дава насока на нашата биография. Духът е устремен към целта на живота, а тя е насочена винаги финално. В душата тази цел може да се изпитва като призвание и да се обмисля като жизнен път, или възнамерява като жизнен път.

Активно обърнатото навън его се изразява в творчество. Творчеството е дейност на съзнанието в живота. Съзнанието, или духът, могат да се проявят в изкуството, в науката, в изследователската, или в социалната дейност. В творчеството се срещаме до известна степен с индивидуалността на един човек. Композиторът се приема с неговата музика, големият учен – с неговия метод, а ръководителят – със социалния му принос.

Мъдростта е диаметрално противоположна на творчеството. Мъдростта не идва от външно насочената дейност, а от способността да се чака и вижда, от въздържането, от активния покой на съзнанието. Младостта няма търпение: нещата трябва да станат веднага. Мъдрият човек знае, че прозрението идва, ако не се насилва, че за всичко трябва време. Мъдростта има за основа вдъхновението, а вдъхновение буквално означава „вдишване“. Мъдростта е вдишване, изпълване на човека с дух, с норми и ценности, със съдържание, с човечност и супер-човечност – с вяра, надежда и милосърдие.

Духът е едновременно творчество и мъдрост. Затова душата е едновременно екстроверсия и интроверсия, издишване и вдишване на света, диастола и систола.

Активният покой на съзнанието се постига, ако оставим емоциите да си почиват, ако наложим тишина върху всички асоциативни мисли и се откажем от всички желани резултати. Това постижение е най-трудно за човека. Ако в душата се прояви вдъхновението, то това е израз на най-важната й проява.

Във втората половина на живота липсата на мъдрост често възниква от неумението да се чака, от неспособността да се виждат нещата в перспектива, което води до прибързани действия, а те на свой ред довеждат накрая до катастрофа.

Справедливото общество има задължение да предложи на всички равни шансове за оцеляване.

Най-лошото, което може да се случи на индивида в младостта му, е да извършва една и съща работа в продължение на десет години без прекъсване и да не научи нищо от работата си. По-силните характери се освобождават от капана, започвайки професионалния си път отначало, научават всичко, което може да се научи на съответното работно място и го напускат.

Цивилизацията ни е на прага на изследването на нови духовни ценности, открити от самите нас. Рационализмът е лишил от чар старите духовни ценности от магическо-митологическото минало, а материализмът ги е заличил. Ако искаме отново да направим религията жива – а това има съдбоносно значение за социалните взаимоотношения между хората –трябва да направи място за свободно търсене и изграждане на нова йерархия от долу нагоре. Не някой друг вече решава какво е духовно добро за нас; ние сами си търсим учител, в литературата, или в плът, приемаме го за духовен инструктор и се учим от него по пътя си напред. Мнозина ще направят откритието, че по време на този процес старите понятия могат да придобият нова реалност.

Днес живеем в сурова и несигурна епоха. Топлотата и сигурността, които даваме на децата си, не могат никога да им бъдат отнети, каквото и да им донесе бъдещето. Главна роля тук има откриването и установяването на връзка с природата и изкуството.

Човекът е насочен към собственото си бъдеще. Той винаги е на път за някъде. Действията му са ограничени от знанията и уменията, които е успял да придобие в миналото, но в рамките на тези ограничения той си избира цел. Ако е необходимо, може да избере целта да придобие нови знания и умения. Ето, тук той се различава от животното. Човекът е ориентиран към окончателна цел.

Егото е единственото постоянно нещо в човека. То е съществувало преди раждането и ще продължи да съществува и след смъртта, обогатено от опитностите на този живот. Само настоящият живот е твърде кратък и ограничен, за да завърши пътя на развитие. За това ще бъдат необходими повече от един живот и всеки от тях ще има нов лайтмотив като своя задача. Плодовете по пътя на усилията и разочарованията, на победите и пораженията, на радостите и скърбите, се сгъстяват в една песъчинка. Егото става по-богато, по-съзнателно и по-отговорно.

Намирането на реалистични цели по пътя към крайната цел на живота е централен въпрос. Някои имат склонност да търсят утопични цели и не успяват да вървят в крак с времето си, а други не се осмеляват да си поставят някоя цел от страх, че няма да я постигнат. Да се намери щастливата среда е добродетел, призната още по времето на Аристотел, който отбелязва, че „смелостта не е само антипод на страха; истинската смелост стои между страха и безрасъдството“!

Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал: