Carpe Diem! - Болката започва, когато не даваме любов

.

Един блестящ пример за житейска смелост е Джон Кийтинг, учителят-реформатор, чийто образ е пресъздаден от Робин Уилямс в „Обществото на мъртвите поети“.

В този майсторски направен филм Кийтинг поема обучението на група консервативно възпитани и духовно ограничени ученици от строг пансион и ги вдъхновява да направят от живота си нещо изключително.

Тези млади хора, както Кийтинг изтъква пред самите тях, са изгубили представа за своите мечти и амбиции и автоматично вървят по пътя на родителите си и живеят според техните очаквания.

От тях се иска да станат лекари, адвокати и банкери. Но лишените от емоции младежи едва ли са се замисляли какви желания са скрити в сърцата им и напират да излязат.

Един епизод в началото на филма показва как господин Кийтинг завежда момчетата в училищното фоайе, където в един шкаф са подредени снимки на старите випуски.

– Погледнете тези снимки, момчета— казва Кийтинг на учениците. — Младежите, които виждате са имали същия огън в очите си, какъвто имате и вие сега. Те са възнамерявали да превземат света и да направят нещо изключително от живота си.

Това е било преди седемдесет години. Сега всички те вече не са сред живите. Всъщност колко ли от тях са осъществили мечтите си? Направили ли са онова, което са си поставили за цел да постигнат?

В този момент господин Кийтинг се навежда към групата издокарани момчета и едва доловимо прошепва:

„Carpe Diem!\ Улови мига!“

Първоначално учениците не знаят какво да мислят за този странен учител, но скоро проникват в смисъла на думите му.

Започват да уважават господин Кийтинг и да благоговеят пред него, защото той им дава нов поглед към света, или, в действителност, ги кара да се обърнат към подтиснатата си същност.

Всеки носи със себе си нещо като поздравителна картичка за рожден ден, която би желал да подари някому— за да изрази радостта си, някакво свое хрумване или доброто настроение, които крие в сърцето си.

Героят от филма Нокс Оувърстрийт много си пада по едно страхотно момиче. Но тя е приятелка на известен спортист. Нокс е хлътнал до ушите по прекрасното създание, но няма кураж да се запознае с нея. Тогава си спомня съвета на господин Кийтинг: „Улови мига!“

Нокс осъзнава, че не може да живее само с мечтите си — ако действително иска тя да му стане приятелка, трябва да предприеме нещо. Така и прави. Смело и с поетични думи ракрива пред нея най-нежните си чувства.

Първоначално тя го отблъсква, приятелят й го удря в носа. Нокс преживява съкрушителен неуспех. Но той не иска да изостави мечтата си, затова продължава да следва желанието на сърцето си.

В края на краищата, момичето осъзнава искреността на чувствата му и открива сърцето си за него. Въпреки че Нокс не е особено красив, нито пък известен, то е покорено от силата на неговите искрени намерения. Нокс е направил живота си необикновен.

Аз самият имах възможност да осъзная какво означава „да уловиш мига“. Влюбих се в едно симпатично момиче, с което се запознах в магазина за домашни любимци.

Тя беше по-малка от мен, начинът и на живот беше напълно различен от моя и нямахме много общи теми за разговор. Но кой знае защо, това сякаш нямаше значение. Харесваше ми да съм с нея и в нейно присъствие се чувствах някак особено. Струваше ми се, че и на нея и бе приятно в моята компания.

Когато разбрах, че наближава рожденият й ден, реших да я поканя да излезем. Точно когато посегнах да й се обадя, неволно седнах и около половин час гледах телефона. След това набрах номера, но още преди телефонът да звънне, затворих.

Почувствах се като гимназист, който се мята между напрегнатото очакване и страха да не бъде отхвърлен. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че тя няма да ме хареса и че трябва да съм си загубил ума, щом съм решил да я поканя.

Но много ми се искаше да съм с нея, затова не можех да позволя на страховете ми да ме спрат. Най-накрая събрах кураж да и се обадя. Тя благодари за поканата и ми каза, че вече имала други намерения.

Почувствах се, като че ли ми бяха забили нож.

Същият глас, който и първият път ми казваше да не се обаждам, ме посъветва да се откажа, преди отново да бъда огорчен. Но аз исках да открия причината за това привличане. Вътре в мен имаше нещо, което искаше да излезе на бял свят. Изпитвах някакви чувства към тази жена и трябваше да ги изразя.

Отидох до търговския център и купих красива поздравителна картичка, на която написах пожеланията си в стихове. Завих зад ъгъла и се насочих към магазина за домашни любимци, където работеше тя.

Докато се приближавах към вратата, същият настоятелен глас ме предупреди: „Ами ако не те харесва? Какво ще правиш, ако ти откаже?“ Тъй като се чувствах доста уязвим, мушнах картичката под ризата си.

Реших— ако преценя, че ме харесва, ще и я дам, ако се държи хладно с мен — няма да показвам картичката. По този начин си спестявах евентуалното огорчение и риска да бъда отхвърлен.

Поговорихме малко, но аз не успях да разбера какви са чувствата и към мен. Бях нервен и неспокоен и се отправих към изхода.

Когато стигнах до вратата обаче, друг един глас заговори в мен. Стори ми се, че чувам шепота на господин Кийтинг. Той ми повтаряше: „Спомни си Нокс Оувърстрийт… Carpe Diem! “ Разкъсвах се между желанието да излея душата си и нежеланието да поема рисковете на емоционалната голота.

Как мога да убеждавам хората да живеят според мечтите си, питах се, след като аз самият не го правя? Освен това, какво лошо може да се случи? Всяка жена ще се зарадва на една картичка за рождения си ден. Реших „да уловя мига“ и изведнъж сякаш почувствах прилив на смелост. Вярно беше, изглежда, че в намерението се съдържа сила.

Почувствах се по-удовлетворен и спокоен — нещо, което отдавна не ми се бе случвало… Имах нужда да се науча да разкривам сърцето си и да дарявам любов, без да искам нещо в замяна.

Извадих картичката изпод ризата си, върнах се обратно, тръгнах към щанда и й я дадох. Докато я поднасях, почувствах невероятна бодрост и вълнение, но и страх. (Фриц Пърлс е казал, че страхът е „Вълнение без дъх“.) Но го направих.

И знаете ли какво стана? Тя не беше особено впечатлена. Каза „Благодаря“ и остави картичката настрани, без дори да я отвори. Сърцето ми сякаш спря да бие. Почувствах се разочарован и отблъснат. Това, че не получих отговор, ми се стори по-лошо, отколкото ако ми беше казала в очите да се разкарам.

Учтиво й казах довиждане и излязох от магазина. Тогава се случи нещо невероятно. Стана ми весело. Изпълни ме неописуемо вътрешно задоволство, което обхвана цялото ми същество.

Бях разкрил чувствата си и от това сякаш криле ми бяха пораснали. Бях преодолял страха и бях показал ясно намеренията си. Е, вярно, малко несръчно, но го бях направил. (Емет Фокс казва: „Ако е необходимо, направи го разтреперан, но го направи!)

Бях открил сърцето си, без да искам гаранция за резултатите. Не дадох, за да получа нещо в замяна. Разкрих чувствата си към нея, макар да не знаех какъв ще е отговорът.

Движещата сила, необходима, за да съществува една връзка: Не преставай да показваш любовта си.

Веселото ми настроение стигна до пълно блаженство. Почувствах се така доволен и в хармония със себе си, както не ми се бе случвало от дълго време насам. Осъзнах целта на цялото преживяване: имах нужда да се науча да откривам сърцето си и да давам любов, без да искам нещо в замяна.

Целта на това преживяване не се състоеше толкова в създаването на връзка с тази жена. То се отнасяше преди всичко до задълбочаване на връзката ми с мен самия. И аз го направих. Господин Кийтинг би бил горд. Но най-важното, аз бях горд.

След това почти не съм виждал това момиче, но преживяното промени живота ми. Чрез това просто взаимодействие аз видях ясно движещата сила, необходима за създаването на всяка връзка между хората и може би за съществуването на целия свят: Не преставай да показваш любовта си.

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов.

Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми. Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.

Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме.

автор: Алън Коен