.

„Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете!” (Матея 7:15-16)

При изповядващите марксистката идеология, навсякъде, където са завзели властта, е характерна липсата на съдебни процеси или ако има такива, те представляват някакви пародии на наказателен процес. За Гевара съдебния процес е „архаичен буржоазен детайл”.

Революционерите Кастро и Гевара са истински новатори в наказателния процес – въвеждат смъртното наказание със закон, който се прилага с обратна сила.

За доказателствената страна на процеса Че Гевара казва:

Нямам нужда от доказателства, за да екзекутирам човек, трябва ми само доказателство, че трябва да го екзекутирам!

Само за една година Гевара изпраща 1897 души на екзекуция. Към това трябва да се прибавят и 2500-те души, които той лично изпраща „до стената” още при влизането си в Хавана през януари 1959 г.

Това прави средно по около 12-13 екзекутирани на ден през 1959 г. Впечатляващо! И това са само официално регистрираните!

Методите за изпълнение и достигане до тази фаза са свързани с изключително морално, психическо и физическо насилие над жертвата и публичното й представяне с цел всяване на страх и ужас в обществото.

Гевара е изтъкната рожба на комунистическата идеология, която не прави изключение от своите видни „другари“.

Като такъв той не се „посрамва” при проливане кръвта на хиляди невинни хора със садистично наслаждение, което е само поредното потвърждение за човеконенавистната природа на комунизма, проявяваща се във всички страни, където тази идеология успява да се настани.

Замислете се, всеки път, когато някой започне да говори за „социално равенство и справедливост“, по какъв начин точно ще изравнява хората – през краката или през главата?!

И при всички зверства, които Гевара извършва, той е вярвал, че е ръководен само и единствено от любов: „Може да звучи глупаво, но според мен, истинският революционер е воден от силно чувство за любов.“

Ето и последното писмо на любящия син до своите родители:

Скъпи старци!

Отново чувствам под петите си ребрата на Росинант, отново, слагайки доспехи, тръгвам на път.

Преди около десет години ви написах друго прощално писмо. Доколкото помня, ви се оплаквах, че не съм станал нито добър войник, нито добър лекар: последното не ме интересува повече, а като войник не съм толкова лош.

Нищо всъщност не се е променило, само станах много по-съзнателен; моят марксизъм се вкорени и се пречисти.

Считам, че въоръжената борба е единственият изход за народите, борещи се за освобождение, и съм последователен във възгледите си до край.

Мнозина ще ме нарекат търсач на приключения и това е така. Но съм от онези търсачи на приключения, които рискуват собствената си кожа, за да докажат правотата си.

Може би ще се опитам да направя това за последен път.

Не търся края, но той е логически възможен.

Ако е така — приемете последната ми прегръдка.

Обичах ви много, но не умеех да изразя любовта си.

Аз съм твърде праволинеен в действията си и мисля, че понякога не ме разбираха.

Не е лесно да бъда разбран, но този път ми повярвайте.

Решителността, която усъвършенствах с увлечението на артист, ще накара да действат хилавите крака и уморените дробове.

Ще постигна своето.

Спомняйте си понякога за скромния кондотиер от XX век.

Целунете Селия, Роберто, Хуан-Мартин и Пототин, Беатрис, всички.

Силно Ви прегръща блудният Ви и непоправим син

Ернесто.